Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— И кой е този замък? И забраняват ли инструкциите ти да се измия преди да се представя там? И някой да ми изпере дрехите?

— Е, това може да се направи — неуверено рече той, после се обърна към един от хората си: — Накъде духа вятърът?

Мъжът сви леко рамене, което не значеше нищо за мен, макар че, изглежда, даде някаква информация на хетмана.

— Добре — каза ми той. — Не можем да те освободим, но ще ти изперем дрехите и ще ти дадем нещо за ядене, ако искаш. — На излизане се обърна към мен с изражение, което беше почти извинително. — Замъкът е наблизо, велики учителю, а Самодържеца е далеч. Сигурно ме разбираш. В миналото имахме големи проблеми, но сега цари мир.

Бих могъл да поспоря с него, но той не ми даде възможност. Вратата се хлопна зад гърба му.

Пиа, облечена в парцалива широка роба, дойде малко след това. Нямах друг избор, освен да се примиря с унижението да ме съблече и измие, но това поне ми даде възможност да й прошепна няколко думи. Помолих я да се погрижи мечът ми да отиде там, където отведат мен — защото се надявах да избягам, пък било и като призная греховете си пред господаря на замъка и му предложа услугите си. Точно както се беше направила на глуха, когато й подсказах, че би могла да използва парче дърво, което да поеме тежестта на веригата й, така и сега тя с нищо не показа, че е чула думите ми. Час по-късно обаче, когато, облечен в изпраните си дрехи, ме водеха към лодката, прекарвайки ме пред цялото село за назидание, тя изтича след процесията, гушнала Терминус Ест до гърдите си. Хетманът явно си беше харесал прекрасното ми оръжие и я наруга, но аз успях да го заплаша, докато ме завличаха на борда, че пристигна ли в замъка, ще съобщя на управниците там за присвояването на меча, и накрая той се отказа от мераците си.

Такава лодка не бях виждал. По форма приличаше на малък тримачтов кораб — заострена в двата края и широка в средата, с дълга надвиснала кърма и още по-дълъг нос. Плиткият корпус обаче беше направен от снопове плаваща тръстика, овързани в сложна плетка, и беше твърде крехък за нормална мачта, на чието място се издигаше нестабилна триъгълна конструкция от прътове. Тясната основа на триъгълника минаваше от единия до другия планшир, а дългите му равнобедрени страни крепяха блок, който послужи, веднага след като с хетмана се качихме на борда, да повдигне една рея, която повлече след себе си ленено платно на широки райета. Хетманът държеше меча ми. Щом отвързаха лодката, Пиа скочи в нея заедно с дрънчащата си верига.

Хетманът се ядоса и я удари, но да се свие платното на такъв кораб и да се завърти към брега с тежките гребла не беше лесна работа, така че накрая, макар и да я изпрати хлипаща на кърмата, той все пак й позволи да остане. Осмелих се да го запитам защо е поискала да дойде, макар да смятах, че знам.

— Жена ми я тормози, когато не съм си у дома — каза той. — Бие я и я кара по цял ден да търка пода. Това, разбира се, е добро за детето, а и ми се радва, като се прибера. Но би предпочела да дойде с мен, за което не я виня.

— Аз също — казах, като се опитвах да отвърна лице от смрадливия му дъх. — Пък и така ще види замъка, което едва ли й се е случвало преди.

— Стените ги е виждала стотици пъти. От безземния езерен народ е, а тях вятърът ги развява насам-натам, така че са виждали всичко.

Вятърът развя и нас. Въздух, чист като дух, изду раираното платно и ни понесе по водата. Селото скоро се скри зад хоризонта — но белите върхове на планината все още се виждаха, сякаш се издигаха от самото езеро.

Толкова примитивни бяха оръжията на този рибарски народ — всъщност много по-примитивни от оръжията на истинските кореняци, които бях виждал в Тракс — че мина известно време преди въобще да разбера, че са въоръжени. Мъжете в лодката бяха повече, отколкото бе необходимо за управлението й, но отначало реших, че са дошли като гребци или за да придадат тежест на своя хетман, когато ме представи на господаря на замъка. В коланите им бяха затъкнати ножове — от онези с правите, тесни остриета, каквито използват рибарите по целия свят — а на носа имаше и риболовни копия с назъбени върхове, но всичко това не ми направи особено впечатление. Едва когато един от островите, които толкова исках да видя, се появи пред нас и видях как един от мъжете опипва неспокойно тояга с набити по горната й част животински зъби, ме осени, че „гребците“ изпълняват функцията на охрана и че наистина има от какво да охраняват кораба.