Джин Вульф - Мечът на Ликтора

После се заиздигах с горящи от болка дробове.

И сякаш това беше чаканият сигнал, в същия миг чух първата експлозия — далечно и глухо избумтяване. Заплувах нагоре жабешката, чух още една експлозия и после още една, всяка по-силна от предишната.

Когато главата ми изскочи над водата, видях, че кърмата на хетманската лодка се е разцепила и тръстиковите снопове се разпръскват като сламките на метла. Вторична експлозия вляво от мен ме оглуши за миг и обсипа лицето ми с пръски вода, които жилеха като градушка. Стрелецът на хетмана потъваше недалеч от мен, но самият хетман (който, както забелязах със задоволство, все още стискаше Терминус Ест), Пиа и другите се държаха за останките от носа, който, благодарение на леката тръстика, все още се крепеше над водата, макар кърмата да беше потопена. Задърпах със зъби въжетата на китките си, докато един от островитяните не ми помогна да се изкатеря в лодката им, а друг ги сряза и ме освободи.

С Пиа прекарахме нощта на един от плаващите острови, където аз, който толкова често бях обладавал Текла, когато тя беше неокована, но затворничка, сега обладах Пиа, която беше окована, но свободна. След това тя се отпусна на гърдите ми и заплака от радост — не толкова от радост, че ме е имала, струва ми се, а заради свободата си, макар че сънародниците й, остовитяните, нямаха друг метал освен онзи, който разменяха за други неща или плячкосваха от крайбрежните хора, така че нямаха и ковач, който да свали оковите й.

Чувал съм мъже да казват, мъже, които са познали много жени, че след време започват да откриват прилики между някои от тях в начина, по който правят любов. Сега за пръв път открих това от собствен опит, защото Пиа с гладната си уста и гъвкавото си тяло ми напомняше за Доркас. Но не беше и съвсем вярно — Доркас и Пиа си приличаха в любовта така, както си приличат лицата на две сестри, но никога не бих ги объркал.

Когато стигнахме до острова, бях прекалено изтощен, за да оценя по достойнство прелестта му, а и нощта почти се беше спуснала. Дори и сега си спомням само как издърпваме малката лодка на брега и влизаме в някаква колиба, където един от спасителите ни стъкна малък огън от събрани из езерото клонки, а аз смазвам Терминус Ест, който островитяните бяха взели от заловения хетман и ми бяха върнали. Но когато Ърт отново обърна лицето си към слънцето, се насладих в пълна мяра на усещането да стоя с една ръка върху грациозния ствол на върбата и да усещам как целият остров се полюлява под краката ми!

Домакините ни ни сготвиха риба за закуска, а преди да сме се нахранили, пристигна лодка с още двама островитяни, още риба и кореноплодни зеленчуци, каквито дотогава не бях опитвал. Опекохме ги в жарта и ги изядохме горещи. На вкус приличаха малко на кестени. Дойдоха още три лодки, а след тях и цял остров с четири дървета и издути квадратни платна, закрепени за клоните на всяко от тях, така че отдалеч ми заприлича на флотилия. Капитанът беше мъж на възраст и се явяваше нещо като вожд на островитяните. Казваше се Либио. Когато Пиа ни запозна, той ме прегърна, както баща прегръща сина си, нещо, което дотогава никой не беше правил за мен.

Когато най-после ме пусна, останалите, включително и Пиа, се отдръпнаха, така че можехме да поговорим насаме, стига да не повишаваме глас — някои от мъжете влязоха в колибата, а другите (сега бяха всичко на всичко десетима) отидоха в другия край на острова.

— Чувал съм, че си велик боец и убиваш хора — подхвана Либио.

Казах му, че наистина убивам хора, но не съм велик.

— Така е. Всеки човек отвръща на удара и убива други хора. Но победата му не идва от убиването на другите, а от убиването на част от самия него.

За да му покажа, че съм разбрал, казах:

— Ти трябва да си убил всички лоши части от себе си. Хората ти те обичат.

— На това също не може да се разчита. — Замълча, зареял поглед над водата. — Ние сме бедни и сме малко, и ако народът ми се беше вслушвал в някой друг през всичките тези години… — Той поклати глава.

— Пътувал съм доста и съм забелязал, че бедните хора обикновено притежават повече разум и повече добродетел от богатите.

Той се усмихна на думите ми.

— Много мило от твоя страна. Но нашият народ е насъбрал толкова разум и добродетели, че може да умре. Никога не сме били много, а мнозина загинаха през последната зима, когато водата замръзна.

— Не бях се замислял колко трудна трябва да е зимата за вашите хора, без вълна и животински кожи. Но сега, когато ми обърна внимание, виждам, че сигурно наистина ви е трудно.