Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Възрастният мъж поклати глава.

— Мажем се с мазнина, което помага много, а и тюлените ни осигуряват по-добри дрехи от онези, които имат крайбрежните хора. Но когато дойде ледът, островите ни не могат да се движат и крайбрежните стигат до нас без лодки и с цялата си сила. Всяко лято ние ги надвиваме, когато дойдат да вземат рибата ни. Но всяка зима те ни избиват, когато дойдат по леда за роби.

Тогава се сетих за Нокътя, който хетманът ми беше взел и беше изпратил в замъка, и казах:

— Хората от брега се подчиняват на господаря на замъка. Може би ако сключите мир с него, той ще им забрани да ви нападат.

— Някога, когато бях млад, раздорите ни костваха по два-три живота на година. Тогава дойде строителят на замъка. Чувал ли си историята?

Поклатих глава.

— Дошъл от юг, откъдето, както ми казаха, си дошъл и ти. Имал много неща, които крайбрежните хора искали — платно, сребро и много майсторски изработени инструменти. Под негово ръководство те издигнали замъка — бабите и дядовците на сегашните крайбрежни. Работили с инструментите, докато го строили, а после, както им било обещано, инструментите си останали за тях, след като строежът бил завършен. Дал им и много други неща. Бащата на майка ми отишъл при тях, докато се трудели, и ги попитал не разбират ли, че така сами си създават владетел, защото строителят на замъка можел да прави с тях каквото си иска и после да се скрие зад здравите стени, които сами са му построили и където щял да е недосегаем за тях. Те се изсмели на дядо ми и му казали, че са много, което било вярно, а строителят на замъка бил един, което също било вярно.

Попитах го дали е виждал някога строителя и ако да, как изглежда той.

— Веднъж. Стоеше на една скала и говореше на крайбрежните, а аз минавах с лодката си наблизо. Мога да кажа, че е дребен човек, който би ти стигнал най-много до рамото. Не прилича на човек, който вдъхва страх. — Либио замълча отново, премрежените му очи не виждаха водата на езерото, а отдавна отминали времена. — И въпреки това страхът дойде. Външната стена беше завършена и крайбрежните се върнаха към лова, преливниците и стадата си. После водачът им дойде при нас и каза, че сме им откраднали животни и деца и че ще ни унищожат, ако не ги върнем.

Либио се взря в лицето ми и стисна ръката ми в своята — беше твърда като камък. Като го видях така, видях и изминалите години. Те сигурно му бяха се стрували достатъчно тежки навремето, макар че бъдещето, което се беше пръкнало от тях — бъдещето, в което аз седях с него, с меча в скута си, и слушах разказа му — беше по-тежко, отколкото някога бе смятал, че ще бъде. Но имаше и радост в тези изминали години — бил е силен млад мъж и макар че самият той едва ли се сещаше за това, очите му помнеха.

— Казахме им, че не ядем деца и че не ни трябват роби да ни ловят рибата, нито имаме пасища за животните. Изглежда, все пак са знаели, че не ние сме били злодеите, защото не тръгнаха на война срещу нас. Но когато островите ни наближаваха брега, чувахме как жените им плачат горко в нощта. По онова време денят след всяко пълнолуние беше пазарен ден и ние слизахме на брега за сол и ножове. Когато дойде следващият пазарен ден, разбрахме, че крайбрежните знаят къде са отишли децата и животните им и го шепнат помежду си. Тогава ги попитахме защо не идат в замъка и не го превземат, понеже бяха много и можеха да го направят. Вместо това обаче те взеха нашите деца, жени и мъже на всякаква възраст, и ги оковаха пред вратите си, за да бъдат отведени те, а не собствените им хора — а някои дори отведоха при портите на замъка и ги оковаха там.

Попитах от колко време продължава това.

— От много години — още откакто бях млад, както ти казах. Понякога крайбрежните се съпротивляват, но рядко. На два пъти идваха войници от юга, изпратени от гордия народ от високите къщи по южното крайбрежие. Докато те бяха тук, боевете спряха, но какво се е казало в замъка, не знам. Строителят, за когото ти казах, не го е виждал никой, откакто завършиха замъка.

Замълча и зачака да кажа нещо. Имах усещането, което често ме беше спохождало при разговори с възрастни хора, че думите, които той изричаше, са различни от думите, които чувам аз, че в казаното от него има цяла орда намеци, податки и загатнати неща, които са невидими за мен като дъха му, сякаш Времето е някакво бяло привидение, което стои помежду ни и заличава с дългите си ръкави по-голяма част от казаното преди да съм го чул дори. Най-накрая казах неуверено: