Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Никой не каза нищо, но аз усещах налегналата ги безнадеждност. Бяха повярвали, че са намерили герой, който да ги поведе, а сега щяха да го загубят още преди да е започнала битката.

— Ще се опитам да вляза вътре — казах им аз. — И ще се върна при вас, ако е възможно, като оставя отворени колкото се може повече врати, през които да проникнете.

— А ако не можеш да се върнеш? — попита Либио. — Как ще разберем кога да оголим ножовете си?

— Ще ви дам някакъв сигнал — казах и напрегнах ума си какъв сигнал бих могъл да им дам, ако се окажа затворен в тази черна кула. — Сигурно имат някакви огньове в нощ като тази. Ще размахам факла на някой от прозорците и ще я хвърля навън, така че да видите огнената следа. Ако не ви дам сигнал и не се върна при вас, това ще е знак, че са ме пленили. В такъв случай атакувайте на зазоряване.

Малко след това стоях пред портата на замъка и тропах с голямо желязно чукче, оформено (доколкото можах да определя опипом) като човешка глава, върху плоча от същия метал, вградена в дъбовите дъски.

Никакъв отговор. След като изчаках, колкото да вдишам и издишам двайсетина пъти, потропах отново. Чувах ехото от ударите си вътре, празно кънтене като сърдечен пулс, но гласове не се чуваха. Сетих се за отвратителните лица, които бях зърнал в градината на Самодържеца, и с ужас зачаках да чуя изстрел, макар да знаех, че ако хиеродулите решат да стрелят по мен — а всички енергийни оръжия идваха в крайна сметка от тях, — най-вероятно въобще няма да чуя нищо. Въздухът беше толкова неподвижен, че сякаш и той чакаше с мен. Гръмотевица се затъркаля на изток.

Най-накрая се чуха стъпки, толкова бързи и леки, че можеха да минат за стъпки на дете. Един смътно познат глас извика:

— Кой е там? Какво искаш?

И аз отговорих:

— Учителя Севериън от Ордена на търсещите истина и покаяние. Идвам като ръка на Самодържеца, чиято справедливост е хлябът на неговите поданици.

— Без майтап! — възкликна доктор Талос и отвори със замах портата.

За миг се взрях невярващо в него.

— Е, казвай какво иска от нас Самодържеца? Когато те видях за последно, ти беше тръгнал към Града на кривите ножове. Стигна ли въобще там?

— Самодържеца иска да знае защо васалите ти вдигнаха ръка срещу един от слугите му — казах аз. — С други думи, срещу мен. Това хвърля малко по-различна светлина върху въпроса.

— Така е! Така е! И от наша гледна точка, уверявам те. Не знаех, че ти си тайнственият посетител в Мурен. А съм сигурен, че и бедният стар Баландерс също не е знаел. Влез и ще поговорим за това.

Пристъпих през прага в прохода в стената, а докторът затвори тежките порти зад мен и сложи желязното мандало на мястото му.

Казах:

— Всъщност няма много за приказване, но като за начало да поговорим за един ценен камък, който ми беше отнет насила и както бях информиран, е бил изпратен на теб.

Още докато говорех обаче, вниманието ми се отклони от думите, които изричах, и се насочи към огромния корпус на кораба на хиеродулите, който сега висеше точно над главата ми. Докато го гледах, ме обзе същото чувство за изместване, което съм изпитвал понякога, гледайки през двойната извивка на увеличително стъкло — във вида на изпъкналата долна част на този кораб имаше нещо чуждо не само на стандартните човешки представи, но и на целия видим свят.

— О, да — каза доктор Талос. — Ако не се лъжа, камъчето ти е у Баландерс. Или по-точно, той го взе, а после го прибра някъде. Сигурен съм, че ще ти го върне.

От вътрешността на кръглата кула, която изглеждаше така (макар това да беше на практика невъзможно, разбира се), сякаш крепи кораба отгоре си, се чу глух, самотен и ужасяващ звук, като от вълчи вой. Не бях чувал нещо подобно, откакто бях напуснал нашата кула Матачин, но знаех какво е и казах на доктор Талос:

— Държите затворници.

Той кимна.

— Да. Боя се, че бях твърде зает, за да нахраня бедните създания днес, при всичко, което ми се струпа на главата. — И махна към кораба. — Надявам се, нямаш нищо против какогените, Севериън? Защото, ако искаш да влезеш вътре и да си поискаш камъка от Баландерс, ще ти се наложи да се срещнеш с тях. Той е там и си приказват.

Казах, че нямам нищо против, макар че потреперих вътрешно, докато го казвах.

Докторът се усмихна, при което над червената му брада се показаха острите бели зъби, които помнех така добре.

— Чудесно. Ти винаги си бил лишен от всякакви предразсъдъци. Ако мога да се изразя така, предполагам, че обучението ти те е подготвило да приемаш всяко същество такова, каквото е.