Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— Както често се случва, моят приятел не се изразява ясно — каза Барбатус. — Следиш ли мисълта му?

— Аз не я следя! — гневно заяви доктор Талос, обърна се с отвращение и забърза надолу по стълбата.

— Това няма значение — каза ми Барбатус, — стига господарят му да разбира.

Замълча, сякаш изчакваше Баландерс да му възрази, после продължи; все така говореше на мен:

— Разбираш ли, нашето желание е да помогнем в развитието на вашата раса, а не да я оковаваме към някаква доктрина.

— Да помогнете в развитието на крайбрежните хора? — попитах аз.

През цялото това време водите на езерото бяха нашепвали нощните си скърби през прозореца. Гласът на Осипаго сякаш се сля с тях:

— На всички вас…

— Значи е вярно! Онова, което са подозирали толкова много мъдреци. Че нас ни направляват. Наблюдавате ни и през вековете на нашата история, които едва ли са ви се сторили повече от няколко дни, сте ни направили от диваци цивилизовани хора. — В ентусиазма си извадих кафявата книга, все още леко влажна от преживяванията ми по-рано този ден, въпреки подвързията си от промазана коприна. — Ето, нека ви прочета какво се казва тук: „Човекът, който не е мъдър, все пак е обект на мъдростта. Ако мъдростта прецени, че е подходящ обект, ще ли е мъдро от негова страна да извлече светлина от глупостта си?“ Нещо такова.

— Грешиш — каза ми Барбатус. — Вековете са еони за нас. Аз и моят приятел се занимаваме с вашата раса отскоро — от период по-кратък от твоя собствен живот.

— Тези неща живеят само двайсетина години, като кучетата — каза Баландерс. — Тонът му ми каза повече, отколкото е написано тук, защото всяка дума падаше като камък, пуснат в дълбока щерна.

— Не е възможно — казах аз.

— Вие сте делото, заради което живеем — обясни Фамулимус. — Този човек, когото ти наричаш Баландерс, живее, за да учи. Нашата грижа е той да събере древно знание — факти като семена, които да му дадат сила. След време той ще умре от ръце, които не трупат знания, но смъртта му ще донесе някаква малка полза за всички вас. Представи си дърво, чиито корени разцепват скала. То събира вода, животворната топлина на слънцето… и всички неща от живота, които са му необходими. След време умира и изгнива, като наторява пръстта, която собствените му корени са създали от камъка. И понеже сянката му вече я няма, нови семенца покълват на мястото му, и след време там, където е стояло, ще се издига гора.

Доктор Талос дойде пак: пляскаше подигравателно с ръце.

Попитах:

— Значи вие сте им оставили тези машини? — Докато говорех, не забравях и за миг изкормената жена, която мърдаше устни под стъкления похлупак някъде зад мен — нещо, което преди не би обезпокоило ни най-малко инквизитора Севериън.

— Не — каза Барбатус. — Тези ги е намерил или ги е конструирал сам. Фамулимус каза, че той иска да научава и че ние сме се погрижили да го направи, а не че ние сме го обучавали. Ние не учим никого на нищо, а само заменяме онези устройства, които са твърде сложни за вас.

— Тези чудовища, тези ужасии не правят нищо за нас — каза доктор Талос. — Ти поне си ги виждал и знаеш какви са. Когато бедният ми пациент пощуря и хукна през тях в театъра в Двореца на Самодържеца, те едва не го убиха с пистолетите си.

Гигантът се размърда на големия си стол.

— Не е нужно да се преструваш, че ми съчувстваш, докторе. Не ти отива. Да играя ролята на глупак, докато те ме гледаха… — Огромните му рамене се повдигнаха и спуснаха. — Не трябваше да му се поддавам. Те се съгласиха да забравят случилото се.

— Можехме лесно да убием създателя ти онази нощ, както знаеш — каза Барбатус. — Обгорихме го само колкото да отклоним атаката му.

Тогава си спомних какво ми беше казал гигантът, когато се разделихме в гората отвъд градините на Самодържеца — че той е господар на доктора, а не обратното. Сега, преди да имах време да премисля, сграбчих ръката на Талос. Кожата му изглеждаше също толкова топла и жива като моята, но и странно суха. След миг той издърпа ръката си от моята.

— Какво си ти? — настоях аз и когато той не отговори, се обърнах към съществата, които наричаха себе си Фамулимус и Барбатус. — Познавах един, който само отчасти беше от човешка плът…

Вместо да ми отговорят, те погледнаха към гиганта и макар да знаех, че лицата им са само маски, усетих силата на молбата им.

— Хомункулус — избоботи Баландерс.

Дъждът най-после заваля, сякаш чакал думите му, студен дъжд, който удари неогладените сиви камъни на замъка с милиони ледени юмруци. Седнах и стиснах с колене Терминус Ест, за да спрат да треперят.