Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— Никога ли не ти е хрумвало, Севериън — каза тя, — че онзи, който носи една маска, може да носи и втора? Но аз, която носех две, не нося три. Никакви неистини не ни делят повече, кълна се. Докосни ме, господарю — твоите пръсти на моето лице.

Боях се, но тя взе ръката ми и я вдигна към бузата си. Усещах я хладна, но жива под пръстите си, съвсем различна от сухата и гореща кожа на доктора.

— Всички чудовищни маски, които си ни виждал да носим, не са нищо друго освен лицата на твои съграждани от Ърт. Насекомо, змиорка, а сега — прокажен на прага на смъртта. Всичките са твои братя, макар да се отдръпваш с отвращение при вида им.

Вече бяхме близо до най-горното ниво на кулата. Дъските под краката ни бяха на места обгорели — следи от пожара, който беше прогонил Баландерс и неговия доктор. Когато отдръпнах ръка, Фамулимус отново си сложи маската.

— Защо правите това? — попитах я аз.

— За да ни мразите и да се страхувате от нас. Ако не го правехме, Севериън, колко дълго според теб обикновените хора биха търпели друго управление освен нашето? Не бихме искали да лишим расата ви от правото сама да се управлява. Като предпазва вида ви от нас, не запазва ли вашият самодържец Фенксовия трон?

Почувствах се така, както ми се беше случвало да се чувствам в планината, когато се събуждах от сън и се надигах учуден, оглеждах се и виждах зелената луна, забодена в небето, и смръщените, тържествени лица на планините под счупените им корони, вместо сънуваните стени на кабинета на учителя Палемон, или трапезарията ни, или коридора между килиите, където седях на стражевата маса пред вратата на Текла. Успях да изрека:

— Тогава защо се показа пред мен?

И тя ми отговори така:

— Макар ти да ни виждаш, ние не ще те видим повече. Боя се, че приятелството ни започва и свършва тук. Наречи го подарък за добре дошъл от заминаващ си приятел.

После докторът отвори някаква врата пред нас и трошенето на дъжда прерасна в рев, а аз усетих как студеният, мъртвешки въздух в кулата отстъпва пред ледения, но жив въздух отвън. Баландерс трябваше да се наведе и да промуши странично рамене през вратата и внезапно си дадох сметка, че след време въобще не ще може да преминава през нея, каквито и грижи да полагаше доктор Талос — щеше да се наложи да разширят вратата, а навярно и стълбищата, защото паднеше ли, със сигурност щеше да се убие. Тогава проумях нещо, което ме беше озадачило преди — причината стаите да са толкова големи и таваните толкова високи в тази кула, неговата кула. И се зачудих какви ли са подземията, изкопани в скалата, където държеше гладуващите си затворници.

Отдолу ми се беше сторило, че корабът е кацнал върху самата кула, но не беше така. Всъщност висеше на десетина разкрача над главите ни — твърде високо, за да ни предпази от шибащия дъжд, от който плавните извивки на корпуса му лъщяха като черен седеф. Докато зяпах нагоре към него, волю-неволю се замислих за платната, които кораб като този може да опъне, за да лови с тях ветрищата, които духат между световете. А сетне, тъкмо когато се чудех дали екипажът няма все пак да надникне надолу и да ни види нас, тритоните, странните и непохватни същества, които пълзят по дъното под корпуса на кораба им, един от членовете му наистина слезе, с главата напред като катерица, обвит в оранжево зарево и притиснал ръце и крака към корпуса, макар той да беше мокър като камък в река и излъскан като острието на Терминус Ест. Носеше маска, каквато често съм описвал, но сега вече знаех, че е маска и нищо друго. Когато забеляза Осипаго, Барбатус и Фамулимус, той спря да се спуска и вместо него от кораба се спусна тънка нишка, която светеше в оранжево и приличаше на лъч светлина.

— Сега трябва да тръгваме — каза Осипаго на Баландерс и му подаде Нокътя. — Помисли си добре за нещата, които не ти казахме, и помни онова, което не ти беше показано.

— Така ще направя — каза Баландерс с глас, който прозвуча толкова сериозно, колкото не помнех да съм го чувал.

После Осипаго хвана нишката и се плъзна нагоре по нея, докато тя не зави покрай корпуса и какогенът не се скри от погледа ни. Но неизвестно защо ми се стори, че не се плъзга нагоре, а надолу, сякаш корабът беше свят сам по себе си и притегляше всичко свое със сляпа алчност, така както го прави и Ърт. Или пък Осипаго просто бе станал по-лек от нашия въздух, като моряк, който се гмурва в морето от кораба си, а след това се издига отново, така както аз бях изплувал, след като скочих от лодката на хетмана.