Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Докторът лежеше проснат върху каменните плочи, които всъщност бяха покривът на кулата — плочи, които вероятно бяха с най-обикновен сив цвят през деня, но сега изглеждаха удавеночерни. Червената му коса и брада все още се виждаха, колкото да разбера, че лежи по корем с извъртяна на една страна глава. Нямах впечатлението да съм го ударил чак толкова силно, макар че е възможно и да не си знам силата, както се е случвало да ми казват. Все пак имах усещането, че под цялата си демонстративна самоувереност доктор Талос е бил по-слаб, отколкото всички ние, с изключение на Баландерс, бихме предположили. В онзи миг можех лесно да го убия — трябваше само да замахна с Терминус Ест.

Вместо това се наведох да взема оръжието му — тънкото сребърно острие, което бе паднало от ръката му. Беше наострено само от едната страна и не по-широко от показалеца ми, но изключително остро — както се полагаше на меча на един хирург. После осъзнах, че дръжката му всъщност е дръжката на бастуна, който толкова често бях виждал. Бастун с оръжие вътре, като онзи, който Водалус беше използвал в нашия некропол. И се усмихнах под дъжда, като си помислих за доктора, който левга след левга бе носил своя меч, без на мен дори да ми хрумне за съществуването му, докато самият аз бях мъкнал своя на гърба си. Върхът му се беше строшил при удара в камъните. Метнах счупения меч през парапета, както Баландерс беше метнал Нокътя, и тръгнах към долните нива на кулата му да го убия.

Докато се бяхме изкачвали по стълбите, се бях твърде унесъл в разговора си с Фамулимус и не бях обърнал внимание на помещенията, през които бяхме минали. Най-горното си го спомнях само като място, където всичко изглеждаше покрито с ален плат. Сега видях червени глобуси — лампи, които горяха без пламък като сребърните цветя, които покълнаха от тавана на широката стая, където се бях срещнал с трите същества, които вече не можех да наричам какогени. Въпросните глобуси стояха върху пиедестали от слонова кост, които изглеждаха леки и стройни като костите на птици и се издигаха от под, който не беше под, а море от платове, всичките червени, но с различни отсенки и от различни материи. Над стаята се простираше балдахин, поддържан от раменете на атланти. Беше ален, но обшит със стотици сребърни плочки, така добре излъскани, че в тях човек можеше да се огледа почти толкова добре, колкото в броните на преторианците на Самодържеца.

Чак на последното стъпало осъзнах, че помещението е не друго, а спалнята на гиганта, всъщност леглото му, пет пъти по-голямо от нормалните размери, и на едно ниво с пода, а вишневочервените му и карминени чаршафи са разхвърляни по аления килим. В същия миг зърнах и нечие лице сред овъртените постелки. Вдигнах меча си и лицето се скри, но аз се приближих и дръпнах една от пухените завивки. Пасивният педераст отдолу (ако наистина беше пасивен педераст) стана и се изправи пред мен с безстрашието, което понякога проявяват малките деца. И той наистина беше малко дете, макар почти да не ми отстъпваше по ръст — голо и толкова дебело момче, че огромният му корем почти закриваше миниатюрните му полови органи. Ръцете му бяха като розови възглавници, овързани със златни ленти, а от продупчените му уши висяха златни халки с мънички камбанки, нанизани по тях. Косата му също беше златна и къдрава и изпод къдрите на бретона си той ме гледаше с големите сини очи на невръстно дете.

Колкото и да беше голям, и до ден-днешен не мога да повярвам, че Баландерс е практикувал педерастия в смисъла, който обикновено придаваме на тази дума, макар че може и да се е надявал на нещо такова, когато момчето порасне достатъчно. Предполагам, че точно както е възпирал собствения си растеж, отпускайки му юздите само колкото да спаси исполинското си тяло от опустошителното бреме на годините, така е засилил растежа на това бедно дете, възползвайки се докрай от антропософичните си познания. Казвам това, защото изглежда сигурно, че се е сдобил с детето едва след като пътищата ни се разделиха.

(Оставих момчето, където го намерих, и до ден-днешен нямам представа какво е станало с него. Доста вероятно е да е умряло, но също така е възможно езерняците да са го отгледали или пък хетманът и хората му да се го намерили по-късно и да са направили същото.)

Онова, което видях на долния етаж обаче, заличи от главата ми всяка мисъл за детето. Тази стая беше така обвита в мъгла (която определено не беше там, когато бяхме минали през нея по пътя си към покрива), както предната беше обвита в червен плат. Беше жива пара, която вреше, както, ако напрегнех въображението си, бих си представил, че се е виела свещената дума, когато е излязла от устата на Всесъздателя. Докато я зяпах, един човек от мъгла, бял като гробищен червей, изникна пред мен и заразмахва копие с назъбено острие. Преди да се усетя, че е най-обикновен фантом, мечът ми мина през китката му, сякаш прерязваше стълб от дим. Той моментално започна да се смалява, мъглата сякаш се сриваше в самата себе си, докато главата му не се смъкна на височината на кръста ми.