Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Четвъртият ми противник се оказа и последен, макар мъртви и умиращи уроди да лежаха навсякъде. Събрах островтяните около себе си. Всички бяхме обхванати от онова еуфорично настроение, което съпровожда победата, и те с охота биха нападнали всеки великан, без значение колко е огромен, но дори и онези, били в двора при срутването на стената, се кълняха, че не били видели никакви великани. И тъкмо когато започвах да си мисля, че те са слепи, а те — че аз съм луд, на помощ ни се притече луната.

Колко е странно само. Всички ние търсим знание от небето, било като изучаваме влиянието на съзвездията върху човешките съдбини, било, като Баландерс, с надеждата да изтръгнем знанието от онези, които неуките наричат „какогени“, или просто, в случая с фермерите, рибарите и другите такива, в търсене на знаци, предсказващи времето. Никой обаче не търси оттам непосредствена помощ, макар че често я получаваме, както се случи и с мен през онази нощ.

Беше само нищо и никаква цепнатина в облаците. Дъждът, който вече се сипеше на прибежки, не спря наистина, но за един съвсем кратък миг светлината на бледата луна (високо над главите ни и макар само полумесец, необичайно ярка) се сипна върху двора на великана така, както снопът на някое от най-големите светила в концертната зала на сънния етаж в Двореца на Самодържеца пада върху сцената. Под него гладките, мокри каменни плочи заблестяха като локви неподвижна, тъмна вода. И в тях видях отразена гледка, която беше толкова немислима, че и сега се чудя как съм могъл да направя нещо друго, освен да се взирам в нея, докато умра — което нямаше да е след дълго.

Защото Баландерс падаше отгоре ни. Но падаше бавно.

В кафявата книга има рисунки на ангели, които се спускат към Ърт в съвсем същата поза — главата отметната назад, а тялото наклонено, така че лицето и горната част на гърдите са на една линия. Мога да си представя какво неверие и ужас би изпитал човек да зърне съществото, което аз бях видял в книгата във Втората къща, да се спуска по такъв начин към него, но в същото време не мисля, че може да е по-страшно от онова, което изпитахме ние. Случи ли ми се да се сетя за Баландерс, този неизменно е първият образ, който се появява в съзнанието ми. Челюстите му бяха стиснати решително, а в ръка държеше боздуган с фосфоресцираща сфера на върха.

Пръснахме се като врабци, подплашени от сова по здрач. Усетих с гърба си вятъра, който вдигаше великанът, и се обърнах точно навреме да го видя как каца — подпря се на свободната си ръка и отскочи нагоре, както го правят уличните акробати. Носеше колан, който не бях забелязал преди — широк и изработен от свързани метални призми. Така и не разбрах как се е вмъкнал обратно в кулата, за да вземе боздугана и колана, докато аз си мислех, че се спуска по стената — може би някъде е имало по-голям прозорец или дори врата, водеща към помещение, което пожарът, подпален от крайбрежните хора, беше разрушил. Възможно е дори само да бе протегнал ръка през някой прозорец.

Но каква тишина се възцари, докато се носеше плавно надолу, и с каква грация се приземи — той, който беше голям колкото колибата на някой беден човечец! Най-добрият начин да се опише тишината е като не се казва нищо… но каква грация!

И ето че аз се завъртях рязко, наметалото ми изплющя зад мен, а мечът ми се вдигна заучено за удар. И тогава разбрах нещо, върху което не си бях правил труда да размишлявам — защо съдбата ми ме е пратила да скитам през половин континент, да се сблъсквам с огън и с дълбините на Ърт, с вода, а сега и с въздух, с това оръжие в ръката, толкова огромно и тежко, че да го използваш срещу обикновен човек е като да режеш лилии с брадва. Баландерс ме видя и вдигна боздугана си, чийто връх сияеше в жълто и бяло. Мисля че беше нещо като поздрав.

Петима-шестима от езерняците го наобиколиха с копия и сопи, но отдалеч, сякаш великанът беше център на някакъв херметично затворен кръг. Когато се приближихме един към друг, разбрах причината — завладя ме ужас, който нито можех да проумея, нито да контролирам. Не че се страхувах от него или от смъртта, а просто ме беше страх. Усетих как космите по главата ми се изправят, сякаш под ръката на призрак, нещо, за което бях чувал, но винаги бях смятал за преувеличение, езиков израз, прераснал в лъжа. Коленете ми трепереха толкова силно, че благослових тъмнината, която скриваше това. Но въпреки това се приближавахме един към друг.

Въобще не се залъгвах — при размера на боздугана и размера на ръката, която го държеше — че бих оцелял, ако ме удари с него. Можех само да прикляквам и да отскачам. Баландерс също не би издържал един удар с Терминус Ест, защото, макар да беше голям и достатъчно силен да носи броня масивна като на боен кон, той нямаше такава, а един толкова тежък меч и така добре наточен, че с лекота разсичаше обикновен мъж до кръста, можеше с един удар да му нанесе смъртоносна рана.