Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Това той го знаеше, така че двубоят ни приличаше повече на театрална фехтовка, с изобилие от сечащи удари, които обаче не заплашваха сериозно никого от двама ни. През цялото това време ужасът ме държеше в ноктите си и имах чувството, че ако не избягам, сърцето ми ще се пръсне. Нещо напяваше в ушите ми и докато гледах топката на боздугана, чийто блед ореол лесно привличаше погледа, постепенно си дадох сметка, че именно оттам иде напевът. Самото оръжие жужеше с висок, постоянен тон, като чаша за вино, която си ударил леко с нож и която е застинала така във времето.

Това откритие несъмнено ме разсея, макар и само за миг. Вместо да нанесе посичащ страничен удар, боздуганът се спусна надолу като чук върху гвоздей. Дръпнах се в последния момент и пеещият, трептящ от светлина боздуган изсвистя покрай лицето ми и се удари в каменната плоча при краката ми, и тя се напука и се пръсна на парчета като глинено гърне. Една от отломките отвори рана на челото ми и усетих как ми потече кръв.

Баландерс видя какво е станало и в мътните му очи проблясна триумф. Оттук насетне всеки негов удар завършваше върху камъка и при всеки удар една плоча се разхвърчаваше на парчета. Наложи се да отстъпя, после още веднъж, и скоро се озовах с гръб до една стена. Докато отстъпвах покрай нея, великанът се възползва максимално от оръжието си, като замахваше хоризонтално и нанасяше удар след удар върху стената. Част от каменните парчета, остри като наточен кремък, прелитаха покрай мен, но други не ме пропускаха и скоро в очите ми започна да се стича кръв, а гърдите и ръцете ми станаха аленочервени.

Докато отскачах, за стотен път навярно, встрани от боздугана, нещо ме удари по петата и аз едва не паднах. Беше най-долното стъпало на стълба, която се изкачваше по стената. Тръгнах нагоре, спечелвайки си известно преимущество от височината, но не достатъчно, за да спра отстъплението си. На върха на стената имаше тясна пътека. Принуден бях да отстъпвам заднишком по нея стъпка по стъпка. Сега наистина ми идеше да се обърна и да избягам, но не смеех, защото помнех колко бързо бе реагирал гигантът, когато го изненадах в облачната камера, и знаех, че ще ме настигне с един скок, точно както самият аз, като момче, бях усмъртявал плъховете в подземието под нашата кула, пречупвайки гръбнаците им с тояга.

Но не всички обстоятелства бяха в полза на Баландерс. Нещо бяло изсвистя помежду ни и ето че от огромната му ръка стърчеше копие с костен връх, като стрелата на илеспил във врата на бик. Езерняците вече бяха достатъчно далеч от пеещия боздуган, така че ужасът, който събуждаше той, не им пречеше да мятат оръжията си. Баландерс се поколеба за миг и отстъпи крачка назад да изтегли копието. Удари го още едно и одраска лицето му.

В същия миг зърнах надежда и скочих напред — и загубих опора, защото се подхлъзнах на един оронен, хлъзгав от дъжда камък. Едва не паднах през ръба, но в последния момент се хванах за парапета — точно навреме да видя как блестящата топка на боздугана лети към главата ми. Вдигнах инстинктивно Терминус Ест да посрещна удара.

Чу се такъв писък, сякаш духовете на всички мъже и жени, които мечът беше убил, се бяха скупчили на стената — после изтътна оглушителна експлозия.

За миг останах да лежа зашеметен. Но същото важеше и за Баландерс, а сега, когато заклинанието на боздугана се беше разпаднало, езерняците напираха към него по пътеката от двете страни. Навярно стоманата на Терминус Ест, която имаше своя си естествена честота на трептене и, както неведнъж бях забелязвал, звънтеше извънредно приятно, потупаш ли с пръст острието, бе надделяла над странната сила на боздугана. А може би просто ръбът му, по-остър от хирургически скалпел и твърд като обсидиан, беше разсякъл светлинната сфера. Каквото и както да беше станало, боздугана вече го нямаше, а в ръцете ми беше останала само дръжката на меча, от която стърчеше по-малко от лакът пречупен метал. Живакът, който от толкова време се бе трудил там в мрака, сега изтичаше като сребърни сълзи.

Преди да се надигна, езерняците ме запрескачаха. Едно копие се заби в гърдите на великана, а метната тояга го уцели в лицето. С едно замахване на ръката си той забърса двама езерняци и те паднаха с крясък от стената. Други се нахвърлиха отгоре му, но той ги отърси с лекота. Аз се изправих с мъка, все още непроумял напълно какво се е случило.

За миг Баландерс остана неподвижен върху парапета, после скочи. Без съмнение му помогна коланът, който носеше, но и силата на краката му беше огромна. Бавно и тежко, той описа дъга навън и надолу. Трима от мъжете не го бяха пуснали навреме и намериха смъртта си върху скалите на носа.