Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Накрая, след дълга поредица от смели гмурвания и страхливи отстъпления, разбрах, че не бива никога да достигам до истинското познание за малкото нещо, което държах в ръката си, и заедно с тази мисъл (защото беше мисъл) дойде и трето състояние — състояние на щастливо подчинение на и аз не знам какво, подчинение без размишления, защото вече нямаше върху какво да се размишлява, и без ни най-малка следа от брожение. Това състояние продължи през целия ден и през по-голямата част от следващия, когато вече бях навлязъл дълбоко между хълмовете.

Тук ще спра, след като преведох теб, читателя, от крепост до крепост — от оградения със стени град Тракс на горното течение на Асис, до замъка на великана на северния бряг на далечното езеро Дютурна. За мен Тракс беше портата към дивите планини. По подобен начин самотната кула щеше също да се окаже порта — самият праг на войната, война, едно от чиито единични, отдалечени сражения се беше състояло тук. От онова време до това време тази война ангажира вниманието ми почти без прекъсване.

Тук спирам. Ако нямаш желание да се гмурнеш рамо до рамо с мен в тази борба, не те виня. Тя не е от лесните.

Краткото описание, което ни е оставил Севериън за работата си в Тракс, е най-доброто (макар и не единственото) свидетелство, с което разполагаме относно начина на управление по времето на Общността, така както се е прилагало извън бляскавите коридори на Двореца на Самодържеца и гъмжащите улици на Несус. Без съмнение разграничаването, което ние правим между законодателната, изпълнителната и правосъдната системи, е неприложимо — управници като Абдиесус биха се изсмели на нашата идея, че законите трябва да се създават от една група хора, да се прилагат от втора и да се съдят от трета. Те биха сметнали подобна система за несработваща, каквато тя често доказва, че е.

В периода, за който се разказва в ръкописите, архонтите и тетрарсите са били назначавани от самодържеца, който, като представител на хората, разполагал с цялата власт. (Вижте обаче казаното по този въпрос от Фамулимус в разговора му със Севериън.) Тези официални лица е трябвало да прилагат на практика заповедите на самодържеца и да раздават правосъдие в съгласие със заварените обичаи на населението, което управляват. Също така били упълномощени да създават местни закони — валидни само в района, управляван от законодателя и само докато трае мандатът му — и да налагат спазването им под заплаха от смъртно наказание. В Тракс, както и в Двореца на Самодържеца и в Цитаделата, излежаването на определен срок в затвора — нашето най-често използвано наказание — изглежда, е било непознато. Затворниците във Винкулата просто изчаквали изтезанията или екзекуцията си, или били държани там като гаранция за доброто поведение на приятелите и роднините си.

Както ясно личи от ръкописа, управлението на Винкулата („Къщата на оковите“) е било само едно от задълженията на ликтора („онзи, който оковава“). Този служител бил следващ по ранг и пряко подчинен на архонта и отговарял за прилагането на криминалното законодателство. При определени церемонии той вървял пред господаря си с меч в ръка, което целяло да напомни на населението за властта на архонта. По време на заседанията на архонтския съд (както се оплаква Севериън) ликторът бил длъжен да стои от лявата страна на съдийската» скамейка. Екзекуциите и другите по-тежки присъди се изпълнявали лично от него, пак той наблюдавал и дейността на ключараните („онези с ключовете“).

Тези ключарани били не само стражи във Винкулата — проявявали се също като полицейски детективи, дейност, улеснена значително от правото им да изтръгват със сила информация от затворниците. Ключовете, които носят, изглеждат достатъчно големи да се използват като сопи, което ги прави и техни оръжия, освен другите им функции като оръдия на труда и символи на правата им.

Димарчиите („онези, които се бият по два начина“) били униформените полицаи на архонта, а също и личният състав на войската му. Името им обаче не се дължи толкова на тази им двойна функция, а по-скоро на въоръжението и подготовката им, които им позволявали да се сражават както като кавалерия, така и като пехота, в зависимост от случая. В състава им влизали професионални войници, ветерани от военните кампании на север и обучени мъже, които не били от местното население.