Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Този камък обаче се оказа в повече — чу се оглушителен трясък и аз разбрах, че цял участък от стената над прозореца се е сгромолясал. За миг ме обзе надеждата, че гигантът е загинал под камъните, но мъглата започна да изтънява, изливайки се през отвора в стената към дъждовната нощ вън, и аз го видях да си стои все така до зейналата дупка.

Сигурно беше изпуснал изтръгнатия камък, когато стената се бе срутила, защото ръцете му бяха празни. Хукнах към него с надеждата да го нападна, преди да е осъзнал какво става. Но бързината му ме изненада. Видях го да се хваща за остатъка от стената и да се прехвърля навън, и докато да стигна до отвора, той вече се беше спуснал доста надолу. Онова, което беше направил, изглеждаше невъзможно, но когато огледах по-внимателно осветената от изливащата се през отвора светлина част от кулата, видях, че каменните блокове са грубо издялани и не са споени с хоросан, така че помежду им оставаха удобни цепнатини.

Помислих да прибера Терминус Ест в ножницата и да го последвам, но така щях да бъда съвсем уязвим, защото Баландерс несъмнено щеше да стигне до земята преди мен. Метнах сандъчето по него, но не видях дали го улучих — дъждът го скри от погледа ми. Нямах друг избор, така че се върнах опипом до стълбището и слязох на нивото, което бях видял най-напред на влизане в замъка.

Тогава помещението беше тихо и населено само с древните си механизми. Сега беше истински ад. Под, над и между машините гъмжеше от десетки отвратителни същества, подобни на онова, чийто фантом бях видял в стаята, която Баландерс наричаше своята облачна камера. Също като Тифон, някои от тях бяха с по две глави, други имаха по четири ръце, а мнозина бяха прокълнати с непропорционално дълги крайници — крака два пъти по-дълги от телата им, ръце по-дебели от бедрата им. Всички бяха въоръжени и доколкото можех да преценя, луди, защото се нараняваха един друг не по-малко, отколкото нараняваха и островитяните, които се биеха с тях. Тогава си спомних какво ми беше казал Баландерс — че дворът долу е пълен с моите приятели и неговите врагове. Определено не беше грешал — тези същества биха го нападнали веднага, така както се нападаха едно друго.

Посякох три, преди да стигна до вратата, и успях пътьом да прегрупирам езерняците в помещението, като им казах, че врагът, който търсим, е навън. Като видях с какъв ужас ги изпълват безумните чудовища, които продължаваха да изскачат от тъмния отвор в пода (и в които те така и не познаха онова, което те без съмнение бяха — останките от собствените им братя и деца), бях изненадан, че въобще са се осмелили да влязат в замъка. Чудесно беше обаче да видя как присъствието ми им вдъхва кураж — оставиха ме да ги поведа, но по очите им разбрах, че където и да ги поведа, ще ме последват. Тогава за пръв път, струва ми се, наистина проумях насладата, която трябва да е изпитвал учителят Гурлойс от високия си пост и която дотогава не ми се беше струвала нищо повече от елементарното удовлетворение, че е способен да наложи волята си над другите. Разбрах и защо толкова много от младите мъже в двора зарязваха годениците си, моите приятелки в живота, който бях живял като Текла, за да приемат назначение в някой полк на края на света.

Дъждът беше поотслабнал, но все още се изливаше като сребърна пелена. Мъртви мъже и два пъти по толкова от съществата на гиганта лежаха по стъпалата на стръмната стълба — принудих се да изритам няколко от тях долу, от страх, че ще се подхлъзна, ако се опитам да мина по тях. В двора все още се водеше бой, но никое от съществата там не дойде към нас, а езерняците задържаха стълбата от натиска на онези, които бяха останали в кулата. Не видях и помен от Баландерс.

Открил съм, че сражението, макар и да е вълнуващо, в смисъл че замъглява сладко съзнанието, е трудно да се опише. А когато свърши, онова, което си спомняш най-добре — защото умът е твърде заангажиран по време на битката и му остава малко капацитет за запаметяване, — не са ударите и контраударите, а паузите между отделните счепквания. В двора на Баландерсовия замък аз си размених трескави удари с четири от чудовищата, които той беше създал, но сега не мога да кажа кога съм се бил добре, и кога — зле.

Тъмнината и дъждът благоприятстваха стила на дива сеч, натрапен ми от формата на Терминус Ест. Не само официалната фехтовка, но и всеки двубой с меч или копие, които я наподобяват, изискват достатъчно светлина, тъй като всеки трябва да вижда оръжието на противника си. А тук светлина почти нямаше. Нещо повече, съществата на Баландерс се отличаваха със самоубийствена смелост, която им правеше лоша услуга. Опитваха се да прескочат или да се наведат под страничните, сечащи удари, с които ги засипвах, и в повечето случаи се нанизваха на противоположния замах, който следваше първия. При всеки един от тези последователни двубои взимаха участие и бойците от островите, а в един от случаите направо убиха противника ми вместо мен. В другите му отвличаха вниманието — или вече го бяха ранили преди аз да се заема с него. Нито един от тези двубои не беше задоволителен в смисъла, в който е задоволителна една добре извършена екзекуция.