Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Продължих още няколко стъпала надолу и се озовах в студена, размътена белота. По нея заскача отвратително същество, което, също като мъжа, беше направено от мъгла. При джуджетата главата и торсът са с нормални размери, или по-големи, но крайниците, макар и мускулести, остават малки като на дете. При това същество беше обратното — ръцете и краката му бяха по-големи от моите и излизаха от изкривено, недорасло тяло.

Антиджуджето размахваше тънък меч и като отвори уста в мълчалив писък, заби оръжието си във врата на мъжа, без да обръща внимание на копието му, което се беше забило в собствените му гърди.

В същия миг чух смях и макар рядко да го бях чувал да се смее, знаех чий е смехът.

— Баландерс! — извиках аз.

Главата му се издигна от мъглата, точно както съм виждал планински върхове да се издигат над мъглата на зазоряване.

— Предлагам ти истински враг — казах аз. — С истинско оръжие. — Навлязох в мъглата, като мушках пред мен с меча си.

— Тези, които виждаш в облачната ми камера, също са истински врагове — избоботи Баландерс с необичайно спокоен глас. — Само че те са отвън, на двора. Първият беше един от твоите приятели, вторият — един от моите врагове.

Докато говореше, мъглата се разпръсна и аз го видях в средата на стаята, седнал на масивен стол. Когато се обърнах към него, той стана, грабна стола за облегалката и го метна по мен със същата лекота, с каквато би метнал празна кошница. Столът мина само на педя от мен.

— Сега ти ще се опиташ да ме убиеш — каза той. — И всичко това заради един глупав талисман. Трябваше да те убия още онази нощ, когато спа в леглото ми.

Аз можех да кажа същото, но не си направих труда да му отвърна. Беше ясно, че като се преструва на безпомощен, той се надява да ме подлъже към необмислено нападение, и макар да изглеждаше невъоръжен, все пак беше два пъти по-висок от мен, а и, както имах причини да вярвам, поне четири пъти по-силен. Освен това съзнавах, докато пристъпвах бавно към него, че тук двамата пресъздаваме представлението на марионетките, което бях видял насън в нощта, за която той беше споменал, и в онзи сън дървеният великан беше въоръжен с тояга. Баландерс отстъпваше назад при всяка моя стъпка напред, но в същото време изглеждаше готов за началото на двубоя.

После внезапно — бяхме пресекли близо три четвърти от стаята — той се обърна и хукна. Беше направо невероятно — като да видиш дърво да се затича.

Освен това го направи удивително бързо. Макар и тромав, той взимаше с една крачка разстоянието на две мои и стигна до стената — където имаше същия тесен прозорец като онзи, през който беше гледал Осипаго — много преди мен.

За миг бях в пълно недоумение какво е намислил. Прозорецът беше прекалено тесен, за да се измъкне оттам. Той промуши и двете си огромни ръце през него и до ушите ми долетя стърженето на камък в камък.

Светна ми в последния момент и успях да отскоча няколко крачки назад. Само миг по-късно той вече държеше в ръцете си каменен блок, откъснат от стената. Вдигна го над главата си и го метна по мен.

Отскочих встрани, но той изкърти още един, после още един. При третия се наложи да се претърколя отчаяно, все така стиснал меча си, за да избегна четвъртия; камъните хвърчаха все по-бързо към мен, защото колкото повече блокове изтръгваше гигантът, толкова по-слаба ставаше конструкцията на стената. Беше си чиста проба късмет, че при въпросното претъркулване се озовах близо до някакво сандъче на пода, не по-голямо от онези, в които скромните домакини държат пръстените си.

Беше украсено с малки топчици и нещо във формата им ми напомни за онези, които беше нагласил учителят Гурлойс при мъченията на Текла. Преди Баландерс да е доизтръгнал следващия камък, аз грабнах сандъчето и завъртях една от топките. В същия миг изчезналата мъгла се закълби отново от пода и бързо стигна до височината на главата ми, така че се озовах сляп в морето й от белота.

— Намери го — рече Баландерс с дълбокия си, бавен глас. — Трябваше да го изключа. Сега не мога да те видя, но и ти не можеш да ме видиш.

Запазих мълчание, защото знаех, че стои с вдигнат над главата камък и само чака да чуе гласа ми. След като си поех дъх, запристъпвах към него колкото се може по-безшумно. Бях сигурен, че въпреки цялата си лукавост, не може да направи и крачка, без да го чуя. Когато бях направил четири крачки, камъкът се удари с трясък на пода зад мен и ако се съдеше по характерните звуци, Баландерс веднага се зае да кърти следващия от стената.