Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Каквато и да беше истината за странното им придвижване, Барбатус и Фамулимус го последваха. Фамулимус махна с ръка миг преди извивката на корпуса да я скрие от очите ни — докторът и Баландерс несъмнено помислиха, че им маха за довиждане, но аз знаех, че е махнала на мен. Пелена от дъждовни капки ме шибна в лицето и ме заслепи въпреки качулката.

Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, корабът се издигна и се отдалечи, не нагоре или на север или на юг, изток или запад, а просто се смали в посока, която не бих могъл да посоча с пръст, след като изчезна от погледа ми.

Баландерс се обърна към мен.

— Чу какво казаха.

Не разбрах какво има предвид и рекох:

— Говорих с тях, да. Като ми отвори портата, доктор Талос всъщност ме покани да го направя.

— Те не ми казаха нищо. Не ми показаха нищо.

— Да видиш кораба им — казах аз — и да си говорил с тях — всичко това не е нищо.

— Тикат ме напред. Винаги напред. Тикат ме, сякаш съм вол, който водят на заколение.

Приближи се до стената и плъзна поглед по безкрайната шир на езерото, което приличаше на море от мляко под ударите на дъжда. Зъбците на крепостната стена бяха с няколко педи по-високи от мен, но той подпря ръце на тях като на парапет и аз зърнах синия светлик на Нокътя в единия му юмрук. Доктор Талос ме подръпна за плаща и замърмори, че било по-добре да се скрием от бурята, но аз не исках да се прибирам.

— Започна се много преди ти да си се родил. В началото ми помогнаха, макар и само като ми подсказваха мисли и задаваха въпроси. Сега само ми намекват. Сега ми казват само толкова, колкото да разбера, че дадено нещо може да бъде направено. А тази вечер не ми казаха и толкова.

Исках да му внуша да не отвлича повече островитяни за експериментите си, но понеже не знаех как, казах, че съм видял избухващите му куршуми и че те несъмнено са изумителни, истинско велико откритие.

— Натрий — каза той и се обърна с лице към мен, огромната му глава се извисяваше далеч горе в тъмното небе. — Ти нищо не знаеш. Натрият е най-обикновен химичен елемент, който морето ражда в безкрайно изобилие. Мислиш ли, че щях да го дам на рибарите, ако не беше най-проста играчка? Не, аз съм своето собствено велико произведение. И съм единственото си велико произведение!

Доктор Талос прошепна:

— Огледай се — това не ти ли е познато? Всичко е точно както казва той!

— Какво искаш да кажеш? — прошепнах аз на свой ред.

— Замъкът! Чудовището! Човекът, който се учи! Чак сега ми просветна. Няма начин да не знаеш, че така, както важните събития от миналото хвърлят сянката си върху идните векове, така и сега, когато слънцето пътува по пътя си към вечния мрак, нашите собствени сенки препускат към миналото, за да терзаят човешките сънища.

— Ти си луд — казах. — Или се майтапиш.

— Луд? — избоботи Баландерс. — Ти си луд. Ти и твоите фантазии за вълшебства. Представям си как ни се присмиват. Те ни смятат за варвари… мен, който съм се скапвал от работа в продължения на три човешки живота.

Протегна ръка и отвори дланта си. Сега Нокътя грейна за него. Посегнах да го взема, но с едно рязко движение Баландерс го хвърли. Как проблясна в мрака на плющящия дъжд! Сякаш най-ярката звезда на небосклона бе паднала, прорязвайки нощта.

И тогава чух крясъка на езерните хора, които чакаха от външната страна на стената. Не им бях дал сигнал, но сигнал им беше даден, при това чрез единствената постъпка, с изключение може би на нападение срещу самия мен, която би ме накарала да го дам. Терминус Ест изскочи от ножницата си преди още да е стихнал бойният вик. Вдигнах го за удар, но преди да направя нужната ми стъпка към гиганта, доктор Талос скочи помежду ни. Вдигна някакво оръжие да парира удара й и аз реших, че е вдигнал бастуна си, и ако сърцето ми не се късаше заради изгубения Нокът, щях да се изсмея, когато го посякох. Острието ми издрънча о стомана и макар със сетни сили, докторът успя да парира донякъде удара ми. Баландерс се стрелна покрай мен, преди да съм дошъл на себе си, и ме отхвърли върху парапета.

Не успях да избегна навреме удара на доктора, но черният ми плащ, изглежда, го заблуди и макар острието му да одраска ребрата ми, накрая прокънтя, ударило в камък. Цапардосах го с дръжката и той падна.

Баландерс не се виждаше никъде. След миг ме осени, че слепият му бяг е имал за цел вратата зад гърба ми, а ударът, който ми беше нанесъл, просто му е хрумнал между другото, така както човек, чиито мисли са съсредоточени върху нещо друго, духва свещта преди да излезе от стаята.