Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Най-сетне падна и той, величествено, сякаш сам по себе си беше космически кораб, изгубил управление. Бяло като мляко, езерото изригна, после се затвори над него. Нещо, което се извиваше като змия и улавяше светлината, се издигна от водите му, литна към небето и се изгуби сред навъсените облаци — без съмнение, това беше коланът. Но макар островитяните да чакаха с готови за удар копия, главата на Баландерс така и не се показа над вълните.

Същата нощ езерните мъже оплячкосаха замъка. Аз не отидох с тях, дори не пожелах да спя между стените му. В средата на боровата горичка, където бяхме провели съвета си, открих местенце, така добре защитено от клоните, че килимът от опадали иглички беше сух въпреки проливния дъжд. Там и легнах, след като раните ми бяха промити и бинтовани. Дръжката на меча, който преди беше мой, а преди мен — на учителя Палемон, лежеше до мен и ме изпълваше с чувството, че съм спал с нещо мъртво, но пък не ми донесе никакви сънища.

Събудих се с аромата на боровете в ноздрите си. Ърт беше обърнал почти изцяло лицето си към слънцето. Тялото си усещах като пребито, а порезните рани, нанесени ми от летящите каменни отломки, смъдяха и горяха, но пък това беше най-топлият ден, откакто бях напуснал Тракс, поемайки по високите земи. Излязох от горичката и видях езерото Дютурна да искри под лъчите на слънцето и млада трева да расте между камъните.

Седнах на една вдадена във водата скала, стената на замъка се извисяваше зад мен, а синьото езеро се простираше в краката ми, и за последен път издърпах шилото на счупеното острие, което преди беше Терминус Ест, от прекрасната дръжка, изработена със сребро и оникс. Острието прави меча, така че Терминус Ест вече не съществуваше, но аз носих дръжката със себе си до края на своето пътешествие, макар да изгорих ножницата от човешка кожа. Дръжката ще има ново острие някой ден, макар че няма да е толкова съвършено и няма да е мое.

Онова, което беше останало от моето острие, целунах и хвърлих във водата.

После подех търсенето си между камъните. Имах само най-бегла представа за посоката, в която Баландерс беше метнал Нокътя, но знаех, че се целеше в езерото, и макар да бях видял как скъпоценният камък прехвърля стената, не ми се вярваше дори ръка с такава сила да изпрати толкова малък предмет далеч от брега.

Скоро обаче открих, че ако Нокътя е паднал в езерото, макар и досами брега, значи съм го изгубил завинаги, защото водата беше много дълбока. Все пак имаше възможност да не е стигнал до езерото и да пропаднал в някоя цепнатина, където светлината му би останала невидима.

И така аз продължих да търся, като се страхувах да помоля островитяните за помощ, страхувах се и да прекъсна търсенето, колкото да почина или да хапна, от страх че някой друг може да го намери случайно. Дойде нощта, а с нея и крясъкът на гмуреца, оплакващ смъртта на дневния светлик, и езерните хора ми предложиха да ме откарат до островите си, но аз отказах. Страхуваха се, че може да дойдат крайбрежните хора, или че вече организират нападение, с което да отмъстят за Баландерс (не смеех да споделя с тях подозрението си, че великанът може да не е мъртъв, а да е останал жив нейде под водите на езерото), така че накрая, след като многократно настоях да го направят, те ме оставиха сам, все така лазещ сред ръбестите камъни на вдадения в езерото нос.

Накрая умората надделя и вече нямах сили да диря Нокътя в тъмното, така че седнах на една надвиснала и леко наклонена към водата скала да дочакам утрото. От време на време ми се струваше, че съзирам синкав светлик да проблясва в някоя цепнатина близо до мястото, където лежах, или във водата отдолу, но винаги, когато протягах ръка да го грабна, или се опитвах да стана и да ида до ръба на скалата, за да погледна оттам, се събуждах внезапно и разбирах, че съм сънувал.

Поне сто пъти се питах дали някой друг не е намерил камъка, докато съм спял в боровата горичка, за което не спирах да се проклинам. И поне сто пъти си напомнях, че е много по-добре някой да го е намерил, отколкото да се изгуби навеки.

Точно както вмирисано на слънце месо привлича мухите, така и дворът привлича самозвани мъдреци, философи и акосмисти, отричащи съществуването на реалния свят, които остават там, колкото им позволят, с надеждата (отначало) да получат назначение от Самодържеца и (по-късно) да се доберат до поста на частни учители в някое знатно семейство. На шестнайсетина години Текла се запалила, както, струва ми се, често се случва на младите жени, по лекциите им върху теогонията, тодицията и други подобни, и сега аз си спомних една от тях, на която някаква фоебата бе изложила като неоспорима истина древната софистика за съществуването на три божества — на града (или на обикновените хора), на поетите и на философите. Доводите й бяха, че от самото начало на човешкото осъзнаване (ако въобще е имало такова начало) и в трите категории е имало огромен брой хора, които са се опитвали да разбулят тайната на божественото. Ако то не съществува, те би трябвало отдавна да са открили това, а ако съществува, не е възможно самата Истина да ги е подвела. И въпреки това вярванията на обикновените хора, прозренията на поетите и теориите на метафизиците са толкова различни, че малцина са в състояние да проумеят какво твърди другият, и човек, който не знае нищо за различните им вярвания, може лесно да реши, че помежду им принципно не съществува никаква връзка.