Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Не е ли възможно, беше попитала тя (а дори и днес не съм сигурен, че мога да отговоря на този въпрос), вместо да пътуват, както винаги се е смятало, по три различни пътя към една и съща цел, те всъщност да пътуват към три напълно различни такива? В края на краищата, когато в обикновения живот се озовем на три пътя, тръгващи от едно кръстовище, обикновено не приемаме, че всички те водят до едно и също място.

Тази теория ми се стори (и още ми се струва) точно толкова разумна, колкото и отблъскваща, и за мен тя е пример за цялата онази мономаниакална тъкан на аргумента, изтъкана така нагъсто, че дори и най-миниатюрното възражение или искрица светлина не могат да избягат от мрежата й, в която човешкият ум се заплита винаги, когато предметът на спор не може да бъде подкрепен с реални факти.

Като факт, Нокътя беше несъизмерим. Никакви пари, никакви архипелази или империи не могат дори да се приближат до стойността му, така както никое безкрайно умножено хоризонтално разстояние не може да се съизмери с вертикалното. Ако, както аз вярвах, Нокътя принадлежеше на някакво място извън вселената, то тогава светлината му, която толкова често бях виждал да свети слабо и на няколко пъти — ярко, бе в известен смисъл нашата единствена светлина. И ако Нокътя бъдеше унищожен, то ние щяхме да се блъскаме сляпо в мрака вовеки.

Мислех, че съм го ценил високо през всичките дни, в които го бях носил със себе си, но докато седях на наклонената скала, надвиснала над нощните води на езерото Дютурна, осъзнах какъв глупак съм бил да го нося въобще, при всичките ми безумни двубои и луди приключеният да го загубя накрая. Точно преди слънцето да изгрее, се заклех да отнема собствения си живот, ако не го открия преди мракът да се е спуснал отново.

Дали бих удържал на тази си клетва, не знам. Обичам живота, откакто се помня. (Струва ми се, че точно от тази любов към живота извираше умението ми, по-голямо или по-малко, което проявявах в моето изкуство, защото ми беше непоносима мисълта пламъкът, който ценях така високо, да бъде угасяван по друг начин освен със съвършенство.) А обичах и собствения си живот, сега смесен с този на Текла, толкова, колкото обичах и живота на другите. Ако бях нарушил онази си клетва, нямаше да е първата, която съм нарушавал.

Не ми се наложи. Малко преди обяд на един от най-приятните дни, които помня, когато слънчевата светлина беше топла милувка, а плисъкът на водата — най-нежна мелодия, аз намерих камъка — или онова, което беше останало от него.

Беше се разтрошил върху скалите. Някои от парчетата бяха достатъчно големи да украсят пръстен на местен владетел, други — миниатюрни като ярки люспици слюда. Събрах през сълзи всички парченца и когато се уверих, че са също толкова безжизнени като скъпоценните камъни, които миньорите изкопават всеки ден — оплячкосаните бижута на отдавна умрели хора, — ги занесох на брега и ги хвърлих в езерото.

На три пъти се спусках към брега с малка купчинка сини люспи в дланта си и всеки път се връщах на мястото, където бях намерил счупения камък, да търся още отломки. И след третия път открих, заседнало толкова дълбоко между два камъка, че накрая се наложи да се върна в боровата горичка и да откърша клонки, с които да го измъкна, нещо, което не беше нито синьо, нито беше скъпоценен камък, а грееше с наситена бяла светлина, като звезда.

По-скоро с любопитство, отколкото с благоговение, го извадих от процепа. То беше толкова различно от съкровището, което бях търсил, или поне от разтрошените парчета, които бях намерил, че дори не ми хрумна, докато не го сложих в дланта си, че двете може да са свързани. Не знам как е възможно един черен предмет да излъчва светлина, но този го правеше. Можеше да е от черен кехлибар, толкова тъмен беше цветът му и толкова съвършена полировката му, но в същото време светеше — нокът, дълъг колкото последната фаланга на кутрето ми, жестоко извит и с остър като игла връх — материалната форма на онази тъмна ядка в сърцевината на камъка, който трябва да е бил само нейно вместилище, нещо като дарохранителница.

Дълго време стоях коленичил с гръб към замъка и местех очи от това странно, грейнало съкровище към вълните и обратно, като се опитвах да осмисля значението му. Като го гледах така, без сапфирената му обвивка, силно усещах един ефект, който въобще не бях забелязал през дните преди да ми го отнемат в къщата на хетмана. Погледнех ли към него, той сякаш заличаваше мислите ми. Не както го правят виното и някои опиати, като лишават мозъка от способността му да мисли, а заменяйки го с едно по-висше състояние, за което нямам име. Отново и отново усещах как навлизам в това състояние, все по-високо и по-високо, докато в един момент не се уплаших, че повече не ще успея да се върна към онзи режим на съзнателност, който наричам нормалност, и отново и отново се откъсвах от него. При всяко следващо изплуване чувствах, че съм получил някакво необяснимо прозрение в неизбродни реалности.