Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Нямаше светлина в кошарата, нито звук от разговор. Извадих Нокътя от торбичката му преди да вляза, от страх, че не ще ми стигне смелостта, озовях ли се вътре. Понякога той грееше като фоейрверк, както в хана в Салтус. Понякога светлината му беше нищожна като на парче стъкло. Онази нощ в кошарата Нокътя не блестеше, но пък грееше с толкова дълбоко синьо, че самата светлина приличаше на по-ясен мрак. От всички имена на Помирителя едно е най-рядко използвано и лично мен винаги ме е озадачавало най-дълбоко — Черното слънце. След онази нощ усетих, че почти го проумявам. Не можех да държа скъпоценния камък с пръсти, както се беше случвало преди и както тепърва щеше да ми се случва, затова го положих в дланта на дясната си ръка, така че допирът с кожата ми да не е по-богохулствен от крайно необходимото. И като го държах така пред себе си, се наведох и влязох в кошарата.

Момичето лежеше там, където беше лежало и следобеда. И да дишаше още, не го чувах, и определено не помръдваше. Момчето с инфектираното око спеше на голата земя в краката й. Изглежда, си беше купило храна с парите, които му бях дал — обелки от царевица и плодове се валяха по пода. За миг си позволих надеждата, че никой от двамата няма да се събуди.

Под дълбоката светлина на Нокътя лицето на момичето ми се разкри по-немощно и ужасно от образа, който бях видял на дневна светлина, светлосенките задълбочаваха кухините около очите й и изпитите бузи. Почувствах, че трябва да кажа нещо, да призова Неръкотворния и неговите пратеници с някакво заклинание, но устата ми беше суха и по-празна на думи от пастта на някое безсловесно животно. Свалих бавно ръката си към момичето, докато сянката й не отряза цялата светлина, която го бе къпала допреди миг. Когато отново вдигнах ръката си, не забелязах никаква промяна, и като си спомних, че Нокътя не беше помогнал на Йолента, се запитах дали пък не е възможно камъкът да не оказва благотворен ефект върху жени, или пък е необходимо да го държи жена, за да подейства на жена. После го допрях до челото на момичето и за миг той заприлича на трето око върху това мъртвешко лице.

От всичките случаи, когато съм го използвал, този беше най-удивителният и навярно единственият, когато бе невъзможно някаква самозаблуда от моя страна или съвпадение, без значение колко невероятно, да обясни онова, което се случи. Възможно е кървенето на маймуночовека да е спряло по силата на собствената му вяра, уланът на пътя край Двореца на Самодържеца да е бил просто зашеметен и да се е възстановил без мое участие, възможно е дори мигновено заздравелите рани на Йонас да са били само трик на светлината.

Но сега сякаш някаква невъобразима сила се намеси в интервала между една част от секундата и следващата, и изкара вселената от релсите й. Очите на момичето, тъмни като езера, се отвориха. Лицето му вече не приличаше на обвит с кожа череп, беше просто изтерзано лице на млада жена.

— Кой си ти с тези ярки дрехи? — попита тя. И после: — О, сънувам.

Казах й, че съм приятел и че няма причина да се страхува.

— Не ме е страх — отвърна тя. — Щеше да ме е страх, ако бях будна, но не съм. Изглеждаш така, сякаш си паднал от небето, но знам, че си само крилото на някоя бедна птичка. Джейдър ли те улови? Попей ми…

Очите й се затвориха отново, но сега вече чувах тихия шепот на дишането й. Лицето й остана същото, както преди да ги затвори — слабо и изпито, — но без печата на смъртта.

Взех камъка от челото й и докоснах с него окото на момчето, така както бях докоснал лицето на сестра му, но не бях сигурен, че се налага да го правя. То изглеждаше нормално още преди да усети целувката на Нокътя, така че е възможно инфекцията да е била отстранена преди това. То се размърда в съня си и извика, сякаш сънуваше, че тича начело на по-бавни момчета и ги подканя да побързат.

Прибрах Нокътя в кожената му торбичка и седнах на пръстения под сред обелките, заслушан в дъха му. Скоро момчето утихна отново. Звездната светлина рисуваше бледи фигури край вратата, но извън това кошарата беше потънала в пълен мрак. Чувах равномерното дишане на сестрата, както и на момчето.

Беше казала, че аз, който носех черно, откакто ме издигнаха в пътуващ брат, и сиво преди това, съм облечен в ярки дрехи. Знаех, че е била заслепена от светлика върху челото си и всичко, всяка дреха, би й се сторила ярка в онзи миг. И все пак усещах, че в известен смисъл е била права. С което не искам да кажа (както бях изкушен да напиша), че след онзи миг съм намразил наметалото, панталоните и ботушите си, а по-скоро, че по някакъв начин получих усещането, че те наистина са маскировката, за която хората ги бяха взели, когато бях в двореца на архонта, или театралният костюм, чиято роля изпълняваха, когато участвах в пиесата на доктор Талос. Дори и инквизиторът е човек, а за един човек не е нормално да се облича винаги и само в този цвят, който е по-тъмен от черното. Бях презирал собственото си двуличие, докато носех кафявата пелерина от магазина на Аджилус. Но може би графитеночерната мантия отдолу е била двуличие също толкова голямо, или дори повече.