Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Спомних си за нотюлите и за съществото, което беше сумтяло покрай стените на преддверието в Двореца на Самодържеца, и казах:

— Мисля, че вече го е открило.

Пуснах я и се обърнах, после се обърнах още веднъж, опитвайки се да разбера къде се намира. Жегата нарасна, но светлина нямаше. Изкуших се да извадя Нокътя и да се ориентирам под светлика му. После си спомних как той беше събудил каквото там спеше под мината на маймуночовеците и се уплаших, че светлината само ще позволи на това нещо — каквото и да беше то — да ме види. Не бях сигурен, че мечът ми би свършил повече работа, отколкото срещу нотюлите, когато с Йонас бягахме от тях в кедровата гора. Въпреки това го извадих.

В същия миг прокънтяха копита и се чу вик, сетне двама димарчии излетяха с трясък иззад един ъгъл на няма и стотина крачки пред мен. Ако имах повече време, бих се усмихнал при вида им, който толкова много се приближаваше до фигурите, които си бях представял. Сега обаче блясъкът на пиките им очерта нещо тъмно, разкривено и приведено, което стоеше помежду ни.

То се обърна към светлината, каквото и да беше, и сякаш се разтвори, както се разтварят цветята, извиси се кажи-речи по-бързо, отколкото можеше да го проследи окото, и изтъня, и се превърна в същество от блещукащ воал, горещо и в същото време напомнящо влечуго, като онези шарени змии, които ловците донасят от джунглите на север и които са си влечуги, въпреки че приличат на изваяни от оцветен емайл. Конете на войниците се изправиха на задните си крака и зацвилиха обезумяло, но един от мъжете, с повече самообладание, отколкото аз бих имал на негово място, стреля с пиката си в сърцето на съществото, което стоеше насреща му. Изригна светлина.

Ханджийката на „Патешкото гнездо“ се срина на гърдите ми и понеже не исках да я загубя, я подхванах със свободната си ръка.

— Мисля, че търси жива топлина — казах й. — Би трябвало да нападне конниците. Ще се измъкнем.

В този момент съществото се обърна към нас.

Вече казах, че изотзад, когато се разтвори към конниците, приличаше на влечугоподобно цвете. Това впечатление се запази и сега, когато го видяхме в пълната му ужасяваща величественост, но към него се прибавиха и още две. Първото беше усещането за наситена и другоземна горещина — все още приличаше на влечуго, но такова, което гори по начин, невиждан на Ърт, сякаш пустинна отровна змия е паднала в сфера от сняг. Второто беше за парцаливост, която се вее под напора на вятър, който не е от въздух. Все още приличаше на цвят, но такъв, чиито венчелистчета в бяло, бледожълто и пламенно са били прокъсани от някаква чудовищна буря, родена в собственото му сърце.

И във всички тези впечатления, обвивайки и пропивайки ги, присъстваше ужас, който не съм в състояние да опиша. Той ме лиши от цялата ми решимост и сила, така че за миг не можех нито да избягам, нито да го нападна. Двамата със съществото бяхме сякаш фиксирани във времева матрица, която нямаше нищо общо със случвалото се преди и след това и която — понеже ни държеше неподвижни, а бяхме единствените й обитатели — не можеше да бъде променена от нищо.

Нечий вик разруши магията. Втора група конници се появиха в галоп на улицата зад нас и при вида на съществото пришпориха конете си за атака. След няма и миг вече бяха при нас, сред пълно безредие, и само по милостта на Света Катерина не ни стъпкаха. Ако някога се бях съмнявал в храбростта на архонтовите войници, то в онзи миг се простих с тези си съмнения, защото и двете групи се нахвърлиха върху чудовището като хрътки върху елен.

Напразно. Последва ослепителен блясък и усещане за страховита горещина. Все така придържайки изпадналата в полусвяст жена, аз хукнах по улицата.

Бях решил да свърна в пряката, откъдето се бяха появили конниците, но в обхваналата ме паника (а паниката беше не само моя, а и на Текла, която пищеше в главата ми) завих твърде късно или твърде рано. Вместо на очаквания стръмен наклон към ниската част на града се озовах в малък двор без изход, оформен върху издадена от скалната стена каменна платформа. Докато разбера какво се е объркало, съществото, смалило се пак до разкривената си лилипутска форма, но излъчващо ужасяваща и видима енергия, запречи единствения вход към двора.

На слабата звездна светлина можеше да мине и за изгърбен старец в черно палто, но никога не бях изпитвал такъв ужас, с какъвто ме изпълни видът му. В дъното на двора имаше колиба — по-голяма от покритата кошара, където живееха в страдание болното момиче и брат му, но построена по същия начин, от кал и тръстика. Изритах вратата й и влетях в малкия, подобен на заешка дупка лабиринт от отвратителни стаички, втурнах се през първата във втора, оттам в трета, където спяха половин дузина мъже и жени, от нея в четвърта — където ме чакаше прозорец, гледащ към ширналия се град в ниското, почти като моята собствена амбразура във Винкулата. Това беше краят, най-вътрешната стая в къщата, и висеше като лястовиче гнездо над пропаст, която в онзи миг ми се стори бездънна.