Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Откъм предната стая се чуваха гневните гласове на хората, които бях събудил. Вратата се отвори с трясък, но който и да бе дошъл да изхвърли натрапника, явно бе видял блясъка на Терминус Ест, така че спря като закован, изпсува и се обърна. Миг по-късно се чу писък и разбрах, че огненото същество вече е в колибата.

Опитах се да изправя жената, но тя се срина в краката ми. От другата страна на прозореца нямаше нищо — плетът на стената свършваше няколко лакътя по-надолу, а трегерите, поддържащи пода, не стърчаха напред. Отгоре надвисналият покрив от изгнила тръстика не предлагаше повече опора за ръцете ми от някоя паяжина. Докато се мъчех да го достигна, ме заля светлинен порой, който унищожи всички цветове и хвърли сенки, тъмни като графитеночерното на плаща ми, сенки като пукнатини във вселената. Знаех, че или трябва да се бия и да умра, както бяха направили конниците, или да скоча, така че се завъртях с лице към нещото, което бе дошло да ме убие.

То още беше в предната стая, но го виждах през вратата, разтворило се както преди, на улицата. Изгореният наполовина труп на някаква бедна старица лежеше на каменния под пред него. Съществото сякаш се сгъна над тялото и мога да се закълна, че в движението му се четеше нещо подобно на любопитство. Плътта на старицата се покри с мехури и се напука като месо на скара, после се отдели от костите. Миг по-късно дори и костите се бяха превърнали в белезникава пепел, която съществото разрита по пътя си към мен.

Вярвам, че Терминус Ест е най-доброто острие, изковавано някога, но знаех, че не ще постигне нищо срещу силата, помела толкова много кавалеристи. Хвърлих го настрани с неясната надежда някой да го намери и да го върне на учителя Палемон и извадих Нокътя от торбичката, която висеше шията ми.

Нокътя беше последната ми, макар и слаба надежда, но само секунда ми бе нужна да разбера, че и той не ще оправдае очакванията ми. По какъвто и начин съществото да осезаваше света наоколо си (а по движенията му бях заключил, че е почти сляпо на Ърт), то виждаше ясно скъпоценния камък и не се страхуваше от него. Бавният му ход прерасна в бързо и целенасочено движение напред. Стигна до прага… закълби се дим, нещо изтрещя и съществото изчезна. Светлина избликна изотдолу, през дупката, която то бе прогорило в тънкия под, който започваше там, където свършваше каменната издатина. Отначало беше безцветната светлина на съществото, последвана от бързо менящи се пастелни цветове — електриково, зюмбюлено и тъмнорозово. Сетне само бледата червеникава светлина на подскачащи пламъци.

Имаше един миг, когато си помислих, че ще пропадна през зейналата дупка в средата на малката стая, преди да съм си прибрал Терминус Ест и да съм изнесъл на безопасно място ханджийката на „Патешкото гнездо“, и още един, когато ме обзе увереност, че всичко ще се срути — и нестабилната постройка, и ние заедно с нея.

Въпреки това се измъкнахме някак. Когато се добрахме до улицата, там нямаше никого — войниците несъмнено бяха запрашили към пожара в ниското, а ужасените граждани се бяха заключили в къщите си. Подхванах жената и макар все още да беше твърде ужасена, за да отговори смислено на въпросите ми, я оставих да води — както и бях предположил, тя ме заведе право в странноприемницата си.

Доркас спеше. Не я събудих, а седнах в мрака на едно ниско столче до леглото й, край което сега имаше и малка маса — колкото да побере чашата и бутилката, които бях донесъл от общото помещение долу. Не знам какво беше виното, но в устата си го усещах силно — и слабо като вода, преглътнех ли го. Докато Доркас се събуди, вече бях преполовил бутилката, но ефектът не беше по-различен, отколкото ако бях изпил същото количество шербет.

Тя се надигна стреснато, после пак отпусна глава на възглавницата.

— Севериън. Трябваше да се сетя, че си ти.

— Не исках да те стресна — казах аз. — Дойдох да видя как си.

— Много мило. Само че всеки път, като се събудя, ми се струва, че си приведен над мен. — За миг затвори очи. — Съзнаваш ли колко безшумни са стъпките ти с тези твои меки подметки? Това е една от причините хората да се боят от теб.

— Веднъж ми каза, че ти приличам на вампир, защото ядях нар и устните ми се бяха боядисали в червено. Тогава това ни се стори смешно. Помниш ли? — (Тогава бяхме на едно поле в границите на Несус, бяхме спали край театъра на доктор Талос, а на сутринта пирувахме с плодовете, разпилени по земята от публиката, която си беше плюла на петите предната вечер.)