Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— И аз съм чувал за това — казах. — Но не виждам какво значение може да има това за мен или за теб.

Доркас лежеше неподвижно, но гласът й потрепна:

— Каква е силата, която ги призовава отново? Можеш ли да го обясниш?

— Слънчевата светлина, предполагам… не, не мога да го обясня.

— А няма ли друг източник на слънчева светлина освен слънцето?

Тогава разбрах какво има предвид, макар че нещо у мен не можеше да го приеме.

— Когато онзи човек — Хилдегрин, срещнахме го повторно на покрива на гробницата в разрушения каменен град — когато ни прекарваше през Езерото на птиците, той ни разказа за милионите мъртъвци, чиито тела били потопени във водите на езерото. Как така са потънали, Севериън? Труповете плават по повърхността. Как са им придали нужната тежест? Аз не знам. А ти?

Аз знаех.

— Вкарват оловни сачми в гърлата им.

— И аз така си помислих. — Гласът й беше станал толкова слаб, че с мъка я чувах, макар стаичката да тънеше в тишина. — Не, сигурна бях, знаех. Разбрах го, когато ги видях.

— Мислиш, че Нокътя те е съживил?

Доркас кимна.

— Случвало се е да действа, признавам. Но само когато го извадя, а и тогава невинаги. Когато ме извади от водата в Градината на вечния сън, той е бил в чантата ми — по онова време дори още не знаех, че е у мен.

— Севериън, веднъж ми позволи да го подържа. Може ли и сега да го видя?

Извадих го от меката торбичка и го вдигнах. Сините огньове изглеждаха задрямали, но зловещата кука в центъра му, от която бе получил името си, се виждаше. Доркас протегна ръка, но аз поклатих глава, защото си спомних за винената чаша.

— Мислиш, че ще му направя нещо, нали? Няма. Би било светотатство.

— Ако вярваш в онова, което каза, а аз смятам, че вярваш, значи би трябвало да го мразиш, задето те е върнал от…

— От смъртта. — Пак бе вперила поглед в тавана и се усмихваше, сякаш двамата споделяха някаква голяма и нелепа тайна. — Кажи го. Няма да те заболи.

— От съня — казах аз. — Защото, щом човек може да бъде върнат оттам, значи не е смърт — или поне смъртта, както сме я разбирали винаги, смъртта, която имаме предвид, когато кажем „смърт“. Макар да признавам, че все още ми е почти невъзможно да повярвам, че Помирителя, мъртъв от хиляди години, би действал чрез този камък, за да връща хора от отвъдното.

Доркас не ми отвърна. Дори не бях сигурен, че ме е чула.

— Спомена Хилдегрин — продължих аз, — и как ни прекара през езерото с лодката си, за да откъснем аверна. Помниш ли какво каза той за смъртта? Каза, че била добър приятел на птиците. Може би още тогава е трябвало да разберем, че такава смърт не може да е същата като смъртта, която си представяме ние.

— Ако кажа, че вярвам на всичко това, ще ме позволиш ли да подържа Нокътя?

Отново поклатих глава.

Доркас не гледаше към мен, но явно бе видяла движението на сянката ми, или пък нейният въображаем Севериън на тавана също бе поклатил глава.

— Добре де, прав си — канех се да го унищожа, стига да ми беше по силите. Да ти кажа ли в какво вярвам наистина? Вярвам, че съм била мъртва — не заспала, а мъртва. Че целият ми живот се е случил много, много отдавна, когато съм живяла със съпруга си над едно малко магазинче и съм се грижила за детето ни. Че този твой Помирител, дошъл много, много отдавна, е бил авантюрист от някоя от древните раси, надживели всеобщата смърт. — Ръцете й стиснаха одеялото. — Питам те, Севериън, когато той дойде пак, няма ли да е под името „Новото слънце“? Не ти ли звучи логично? Вярвам, че при идването си е донесъл нещо, което има същата власт над времето, каквато се твърди, че огледалата на отец Инар имат над разстоянията. И това нещо е твоят скъпоценен камък.

Млъкна, обърна глава към мен и ме изгледа предизвикателно. Не казах нищо и тя продължи:

— Севериън, когато си върнал улана към живот, Нокътя просто е изкривил неговото, време до точката, когато още е бил жив. Когато си изцерил наполовина раните на приятеля си, Нокътя е превил времето до момент, в който те са щели да бъдат наполовина изцерени. А когато си паднал в блатото в Градината на вечния сън, Нокътя сигурно ме е докоснал, или почти ме е докоснал, и за мен времето се е върнало към времето, когато съм живяла, така че оживях отново. Но съм била мъртва. От дълго, дълго време съм била мъртва — сбръчкан труп, съхранен в кафявата вода. И има нещо у мен, което още е мъртво.

— Има нещо у всички ни, което винаги е било мъртво — казах аз. — Пък дори и само защото знаем, че сме смъртни. Всички ние, с изключение на съвсем малките деца.