Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Сетне истината постепенно се самоналожи на съзнанието ми. Дори да съм бил някога инквизитор наистина, инквизитор в смисъла, в който учителят Гурлойс и дори учителят Палемон бяха инквизитори, то вече не бях такъв. В Тракс ми беше даден втори шанс. Бях се провалил и трети нямаше да ми бъде даден. Може би щях да си намеря работа по силата на уменията и одеждите си, но това беше всичко. И без съмнение щеше да е по-добре за мен да ги унищожа при първа възможност и да си потърся място сред войниците, които се биеха във войната на север, след като успеех — ако въобще успеех — да върна Нокътя.

Момчето се размърда и извика нечие име, навярно на сестра си. Тя промърмори нещо насън. Станах, погледнах ги за последно, после се измъкнах навън, от страх, че мрачното ми лице и дългият ми меч ще ги уплашат.

Звездите вън ми се сториха по-ярки и за пръв път от много седмици Нокътя не тежеше болезнено върху гърдите ми.

Когато се спуснах по тясната пътека, вече не се налагаше да се обръщам и да спирам, за да видя града. Той се разстилаше пред мен с десет хиляди примигващи светлинни, от наблюдателницата на замъка Асиез до отраженията от прозорците на караулното във водата, която бързаше през Капулус.

Всички порти бяха вече затворени за мен. А ако димарчиите още не бяха препуснали из града, щяха да го направят преди да стигна до равната земя до реката, но аз бях твърдо решен да видя Доркас още веднъж преди да напусна града, а по някаква причина не таях съмнение в способността си да го направя. Тъкмо обмислях планове как да се прехвърля през стените след това, когато една нова светлина блесна далеч в ниското.

От това разстояние изглеждаше малка, точица като останалите, и в същото време въобще не беше като тях и умът ми, предполагам, я е разпознал като светлина единствено по простата причина, че не познавах нищо друго, на което да я оприлича. През онази нощ в некропола, когато Водалус беше възкресил мъртвата жена, видях пистолет да стреля на максимална мощност — енергиен лъч, който разцепи мъглата като светкавица. Този огън не беше като онзи, но беше по-близо до него от всичко друго, което ми идваше наум. Грейна за миг и угасна, и един удар на сърцето по-късно усетих горещата вълна върху лицето си.

Не знам как, но в тъмнината съм подминал малката странноприемница, наречена „Патешко гнездо“. Така и не разбрах дали съм завил не където трябва, или просто съм подминал скритите зад капаци прозорци, без да забележа табелата, която висеше над тях. Каквато и да е била причината, скоро се озовах по-далече от реката, отколкото би трябвало да бъда. Крачех по улица, която поне за известно време се виеше успоредно на скалната стена, и усещах ноздрите си пълни с миризмата на изгорена плът като при жигосване. Канех се да се върна назад, когато се сблъсках в тъмното с една жена. Сблъскахме се толкова силно и неочаквано, че едва не паднах, и докато залитах, чух как тялото й тупна на камъните.

— Не ви видях — казах аз и протегнах ръка да я вдигна.

— Бягай! Бягай! — отрони задъхано тя. А после: — Ох, помогни ми да стана. — Гласът й ми се стори смътно познат.

— Защо да бягам? — Вдигнах я на крака. На слабата светлина виждах бледото петно на лицето й и дори, както ми се стори, нещо от страха, изписан на него.

— То уби Джърмин. Жив го изгори. Тоягата му още гореше, когато го открихме. Той… — Изречението остана недовършено, удавено в риданията й.

— Какво е изгорило Джърмин? — Когато не ми отговори, я разтърсих, но от това тя само заплака още по-силно. — Не те ли познавам отнякъде? Говори, жено! Ти си ханджийката на „Патешкото гнездо“. Заведи ме там!

— Не мога — каза тя. — Страх ме е. Нека се облегна на ръката ви, сир. Трябва да се скрием някъде.

— Добре. Ще идем в „Патешкото гнездо“. Не може да е далеч… сега пък какво има?

— Прекалено далеч! — изплака тя. — Прекалено далеч!

На улицата имаше нещо. Не знам дали бях пропуснал да усетя приближаването му, или присъствието му бе недоловимо до този момент — но сега определено беше там. Чувал съм от хора, които се боят от мишки, че ги усещат от мига, в който влязат в някоя къща, дори животинките да не се виждат. Същото беше и сега. Имах усещането за жега без топлина и макар въздухът да не миришеше на нищо, усетих, че нещо изцежда силата му да поддържа живота.

Жената, изглежда, още не го беше усетила. Каза:

— Снощи е изгорило трима близо да харената и един тази нощ, така казаха, близо до Винкулата. А сега и Джърмин. Търси някого — така казват.