Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— Подозирах го — казах му аз, — но не бях сигурен.

Излязох от градините на двореца през една от портите, които гледаха към сушата. Там пазеха шестима войници и във вида им нямаше и помен от спокойната отпуснатост на двамата им колеги, които бях видял при речните стъпала само няколко часа по-рано. Единият ми препречи пътя, учтиво, но твърдо, и ме попита налага ли се да си тръгвам толкова рано. Представих се и му отвърнах, че за съжаление се налага — че все още имам работа да върша тази нощ (което наистина си беше така) и че ме чака тежък ден на следващата сутрин (което също беше вярно).

— Значи сте герой. — Този път гласът му прозвуча малко по-дружелюбно. — Имате ли ескорт, ликторе?

— Имах двама ключарани, но ги освободих. Ще се прибера сам във Винкулата. Едва ли ще е много трудно.

Друг войник каза:

— Може да останете в двореца, докато съмне. Ще ви намерят някое местенце да полегнете.

— Да, но работата ми няма да се свърши сама. Трябва да си тръгна веднага.

Войникът, който стоеше на пътя ми, се отдръпна встрани.

— Ще изпратя с вас двама мъже. Веднага ще се погрижа, ако изчакате минутка. Трябва да получа разрешение от началника на стражата.

— Няма да е необходимо — казах му аз и тръгнах, без да им дам възможност да настоят отново. Нещо — навярно извършителят на убийствата, за които ми беше казал сержантът — беше разбунило града и по всичко личеше, че е имало нова жертва, докато съм бил в двореца на архонта. Мисълта за това ме изпълни с приятна възбуда — не защото бях достатъчно глупав да се смятам недосегаем за всяко нападение, а защото самата идея, че може да ме нападнат, че може да срещна смъртта си през тази нощ в тъмните улички на Тракс, свали от сърцето ми част от унинието, което иначе би ми тежало. Този ужас без ясен фокус, тази безлика заплаха в нощта беше най-ранният от всичките ми детски страхове и сега, когато вече не бях дете, навяваше спомени за дома, както става с всичко, свързано с детството ни, след като сме пораснали.

Бях от същата страна на реката, където се намираше и кошарата от следобеда, така че не се налагаше да взимам лодка. Улиците обаче ми бяха непознати и в мрака ми приличаха на лабиринт, построен с единствената цел да ме обърка. На няколко пъти тръгнах в погрешната посока преди най-накрая да открия тясната уличка към върха на скалата, която търсех.

Жилищата от двете й страни, които бяха изчакали мълчаливо величествената стена от камък отсреща да изправи снага и да скрие слънцето, сега ехтяха от приглушени гласове, а тук-там в прозорците грееше светликът на газени лампи. Докато Абдиесус пируваше в двореца си долу, обикновените хорица от високата скала също празнуваха и веселието им се различаваше от неговото главно с по-малкото врява, която се вдигаше. Пътьом чувах звуци на любов, точно както ги бях чул и в градината, след като оставих Сириака, чувах и гласове на мъже и жени в тих разговор, както и по някоя закачка, последвана от смях. Дворцовият парк ухаеше с аромата на цветята си, а въздухът му се миеше от декоративните фонтани, както и от огромния фонтан на студената Асис, който се изливаше току извън дворцовия комплекс. Тук тези ухания ги нямаше, само ветрецът повяваше сред бараките и пещерите със запушените им усти, и ту донасяше вонята на тор, ту — аромата на запарващ се чай или постна яхния, а понякога и само чистия въздух на планината.

Когато се изкачих достатъчно по скалната стена и оставих зад себе си онези от градските обитатели, които бяха достатъчно богати да си позволят и друга светлина освен тази от огъня за готвене, се обърнах и плъзнах поглед по града, така както го бях гледал — макар и с коренно различно настроение — от бойниците на замъка Асиез следобеда. Казват, че в планините има толкова дълбоки зевове, че на дъното им се виждат звезди — което ще рече, че въпросните зевове пробождат целия свят. Сега ме налегна усещането, че съм попаднал на такъв зев. Беше като да гледаш към съзвездие, сякаш целият Ърт се бе свлякъл незнайно къде и аз се взирах в залив от звезди.

Най-вероятно вече ме търсеха. Помислих си за димарчиите на архонта — как препускат по притихналите улици, грабнали по някоя запалена факла от дворцовата градина. Много по-неприятна беше мисълта за това как ключараните, които бяха доскоро под мое командване, се разгъват ветрилообразно около Винкулата. Не виждах обаче движещи се светлини, не чувах и далечни, дрезгави викове, а и да имаше във Винкулата някакво раздвижване, то не беше стигнало още до тъмните улички, плъзнали като паяжина по скалите на другия бряг на реката. Време беше да зърна и намигащата светлина на голямата порта, когато я отвореха, за да пропусне току-що разбудените мъже, а после я затвореха и отвореха отново, но такава нямаше. Накрая се обърнах и отново се заизкачвах нагоре. Все още не беше вдигната тревога. Но скоро и това щеше да стане.