Джин Вульф - Мечът на Ликтора

После се почистихме един друг. Знам, че Сириака очакваше да я оставя след това, както аз мислех, че тя ще остави мен, но не се разделихме (макар че може би щеше да е по-добре, ако го бяхме направили), а излязохме в тихата малка градина, изпълнена с нощ, и застанахме до един самотен фонтан.

Тя хвана ръката ми и аз хванах нейната, както правят децата.

— Бил ли си някога в Двореца на Самодържеца? — попита ме тя. Гледаше отраженията ни в пропитата с луната вода и гласът й беше толкова тих, че едва можех да я чуя.

Казах й, че съм бил, и при тези ми думи пръстите й се свиха рязко около ръката ми.

— И при Кладенеца на орхидеите ли си ходил?

Поклатих глава.

— Аз също съм била в Двореца на Самодържеца, но никога не съм виждала Кладенеца на орхидеите. Казват, че когато Самодържеца има съпруга — не като нашия, — тя свиква съветите си там, на най-красивото място в целия свят. Дори и сега само на най-прекрасните е позволено да се разхождат там. Когато гостувахме в Двореца, с господаря ми ни настаниха в малка стая, подхождаща на благородническия ни ранг. Една вечер съпругът ми беше отишъл някъде и аз излязох в коридора. Стоях там и се оглеждах в двете посоки, когато един високопоставен придворен мина край мен. Не знаех нито името, нито поста му, но го спрях и го попитах дали мога да отида при Кладенеца на орхидеите.

Замълча. В продължение на три-четири вдишвания се възцари тишина, с изключение на музиката откъм павилионите и шепота на фонтана.

— Той спря и ме погледна — с изненада, струва ми се. Нямаш представа какво е да си дребна благородничка от дълбокия север, в домашно ушита рокля и с провинциални бижута, и да те погледне така някой, който е прекарал целия си живот сред ликуващите в Двореца на Самодържеца. После се усмихна.

Стисна ръката ми още по-силно.

— И ми каза. Надолу по еди-кой си коридор, завийте при еди-коя си статуя, нагоре по еди-кои си стъпала и оттам по бялата пътека. О, Севериън, любов моя!

Лицето й грееше като самата луна. Знаех, че мигът, който току-що ми беше описала, е върховният миг в живота й и че сега цени още повече любовта, която й бях дал, отчасти, а може би и в голяма степен, защото й беше припомнила този миг, когато красотата й е била преценена от човек, способен според нея да я съди, и е била намерена за достатъчна. Разумът ми казваше, че това би следвало да ме обижда, но не откривах негодувание у себе си.

— После си тръгна, а аз поех по пътя, който ми беше описал — направих двайсетина крачки, а може би два пъти по двайсет. Тогава срещнах съпруга си и той ми нареди да се върна в малката ни стая.

— Разбирам — казах аз и преместих меча си.

— Мисля, че наистина разбираш. Грешно ли е тогава, че го предавам по този начин? Как мислиш?

— Не съм съдия.

— Всички ме съдят… всичките ми приятели… всичките ми любовници, от които ти не си нито първият, нито последният. Дори и онези жени при топлия басейн преди малко.

— Още от деца ни обучават да не съдим, а само да изпълняваме присъдите, издадени от съдилищата. Не ще съдя нито теб, нито него.

— Аз съдя — каза тя и вдигна лице към ярката, безкомпромисна светлина на звездите. За пръв път, откакто я бях зърнал през изпълнената с хора бална зала, разбрах защо съм я взел за монахиня от ордена, чиито одежди носеше. — Или поне си казвам, че съдя. И се намирам за виновна, но не мога да спра. Мисля, че привличам мъже като теб. Ти беше ли привлечен? Там имаше по-красиви жени от мен, такава, каквато съм сега, знам го.

— Не съм сигурен — казах аз. — Докато пътувахме насам, към Тракс…

— И ти си имаш история, нали? Разкажи ми я, Севериън. Аз вече ти разказах кажи-речи единственото интересно нещо, което ми се е случвало.

— По пътя насам ние — някой друг път ще ти разкажа с кого пътувах — срещнахме една вещица, нейната чирачка и клиента им, които искаха да върнат душата в тялото на един отдавна умрял човек.

— Наистина? — Очите на Сириака заискриха. — Колко интересно! Чувала съм за такива неща, но никога не съм виждала нещо подобно. Разкажи ми всичко, но нека е само истината.

— Всъщност няма много за разказване. Пътят ни минаваше през един изоставен град и като видяхме огъня им, отидохме при тях, защото един от спътниците ни беше болен. Когато вещицата върна мъжа, когото бяха дошли да съживят, отначало си помислих, че връща към живот целия град. Едва няколко дни след това проумях, че…

Открих, че не мога да изразя с думи онова, което бях проумял, че то битува в едно особено ниво на значение над езика, ниво, което предпочитаме да мислим за несъществуващо, макар че ако не беше постоянната дисциплина, която сме се научили да налагаме на мислите си, те биха се изкачвали до него през цялото време, без ние да съзнаваме това.