Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— Продължавай.

— Не го проумях в истинския смисъл на думата, разбира се. Продължавам да мисля за него и все така не успявам. Но по някакъв начин разбрах, че тя връщаше него, а той връщаше каменния град със себе си, като свой мизансцен. Хрумвало ми е, че градът всъщност не е имал своя реалност извън мъжа, така че когато яздехме по тротоарите и сред отломките на стените му, всъщност сме яздили сред костите му.

— И той дойде ли? — попита тя. — Кажи ми!

— Да, върна се. Клиентът умря, а също и болната жена, която пътуваше с нас. А Апу-Пунчау — така се казваше мъртвият — изчезна отново. Вещиците избягаха, струва ми се, макар че е възможно и да са отлетели. Но всъщност исках да ти кажа, че на следващия ден продължихме пеша и щом се стъмни, останахме да нощуваме в колибата на едно бедно семейство. И докато жената, която беше с мен, спеше, аз говорих с мъжа, който, изглежда, знаеше доста за каменния град, макар да не знаеше истинското му име. Говорих и с майка му, където, според мен, знаеше повече и от него, макар да не го" каза.

Поколебах се, понеже открих, че ми е трудно да говоря за такива неща с тази жена.

— Отначало предположих, че предците им може би произхождат от този град, но ми казаха, че градът е бил разрушен много преди расата им да се засели там. Въпреки това знаеха много за него, защото мъжът го бил преравял за съкровища още от детските си години, макар така и да не намерил нищо, по думите му, освен счупени кости и строшени гърнета, както и следи от други иманяри, които били там много преди него. „В древни времена — ми каза майка му — вярвали, че можеш да извлечеш заровеното злато, като оставиш няколко свои монети на земята и изречеш едно или друго заклинание. Мнозина са го правили, някои забравяли мястото или били възпрепятствани да приберат собствените си монети. Тях намира синът ми. От тях се прехранваме.“

Помня я през онази нощ — стара и прегърбена, как топли ръце на малкия торфен огън. Навярно е приличала на някоя от старите дойки на Текла, защото нещо в нея притегли Текла по-близо до повърхността на съзнанието ми, както когато с Йонас бяхме затворници в Двореца на Самодържеца, така че един-два пъти, зърнех ли случайно ръцете си, се стрясках от дебелината на пръстите, от тъмния им цвят и липсата на пръстени.

— Продължавай, Севериън — подкани ме Сириака.

— После старицата ми каза, че в каменния град имало нещо, което наистина притегляло себеподобните си. „Чувал си истории за некроманти — каза ми тя, — които ловят духовете на мъртвите. А знаеш ли, че има живоманти сред мъртвите, които притеглят към себе си онези, които могат да ги съживят отново? Има един такъв в каменния град и веднъж или дваж на всеки осемнайсет години един от онези, които е притеглил при себе си, вечеря с нас.“ А после се обърна към сина си: „Сигурно помниш мълчаливеца, който спа до тоягата си. Тогава беше дете, но мисля, че си го спомняш. Той беше последният.“ И тогава разбрах, че аз също съм бил притеглен от живоманта Апу-Пунчау, макар да не бях усетил нищо.

Сириака ме изгледа косо.

— Означава ли това, че съм мъртва? Това ли се опитваш да кажеш? Каза, че имало вещица, която била некромантка, и че просто си се натъкнал на огъня й. Мисля, че самият ти си бил вещицата, за която говориш, и несъмнено болникът, за когото спомена, е бил клиентът ти, а жената — твоя слугиня.

— Така е, защото не ти разказах всички важни части от историята си — казах аз. Бих се изсмял при мисълта, че някой ме смята за вещица, но Нокътя натежа върху гръдната ми кост, напомняйки ми, че откраднатата му сила ме прави вещица във всичко друго, освен в познанието. И проумях — по същия начин, по който бях „проумял“ преди — че макар Апу-Пунчау да бе притеглил Нокътя при себе си, не е могъл (или не е поискал?) да го отнеме от мен. — И най-важното — продължих аз, — когато съживеният изчезна, едно от късите червени наметала на Пелерините, като онова, което носиш ти, остана след него в калта. И сега е у мен, в чантата ми. Пелерините занимават ли се с некромантство?

Така и не чух отговора на въпроса си, защото докато говорех, високата фигура на архонта се появи на тясната пътека, която водеше към фонтана. Носеше маска и беше облечен като вещаещ смърт дух-куче, така че не бих го познал, ако светлината беше по-силна. Но полумракът на градината смъкваше дегизировката му също толкова успешно, както биха го сторили и човешки ръце, и щом видях високия му ръст и походката, го познах на мига.

— Аа — каза той. — Открил си я. Което не би трябвало да ме учудва.