Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— Значи няма да им сториш зло? — попита Сириака. — Можеш ли да ми кажеш какво е това нещо?

Не смеех да й кажа истината, а знаех, че ще ме помоли да й покажа предмета, който назовях, така че казах:

— Една книга — стара книга, с прекрасни илюстрации. Не се хваля, че разбирам много от книги, но съм сигурен, че тази е от религиозна важност и е доста ценна. — И извадих от кожената си чанта кафявата книга от библиотеката на учителя Ултан, която бях взел, когато напуснах килията на Текла.

— Наистина е стара — каза Сириака. — И се е намокрила здраво. Може ли да я погледна?

Подадох й я и тя разлисти страниците, после отгърна на рисунката на сикиниса и вдигна книгата към една лампа, която светеше в нишата над дивана. Рогатите мъже сякаш заскачаха в трептящата светлина, а изящните феи на ефира заизвиваха снаги.

— И аз не знам много за книгите — каза тя и ми я върна. — Но имам чичо, който разбира от книги, и мисля, че би ти платил щедро за тази. Иска ми се да беше тук сега, за да я види — макар че може така да е по-добре, защото най-вероятно би се опитал да ти я измъкне по един или друг начин. Обикаля целия континент, по-далеч, отколкото някога съм стигала аз, докато пътувах с Пелерините, и всичко това — за да издирва стари книги. Ходил е дори в изгубените архиви. Чувал ли си за тях?

Поклатих глава.

— Знам само онова, което той ми каза веднъж, след като беше попрекалил с виното от именията ни, а може и да не ми е казал всичко, защото имах усещането, че го е страх сама да не си опитам късмета. Което така и не направих, макар понякога да съжалявам. Както и да е, в Несус, в най-южната му част и много далеч от районите, които посещават повечето хора, толкова далеч по течението на голямата река, че повечето хора никога не биха повярвали колко надалеч се простира градът, се възправя древна крепост. Всички, освен може би самият Самодържец — нека душата му пребъде в хиляда потомъка, — отдавна са забравили за съществуването й; освен това се предполага, че я обитават духове. Намира се на хълм над реката, както ми каза чичо ми, сред поле от потънали в руини гробници, които не охраняват нищо и никого.

Замълча и очерта с ръце хълма и крепостта във въздуха пред себе си. Имах усещането, че е разказвала историята много пъти, може би на децата си. Което ме накара да осъзная, че наистина е достатъчно възрастна, за да има деца, и че децата й са достатъчно големи да са слушали много пъти тази и други истории. Годините не бяха оставили следи по гладкото й чувствено лице. Но свещицата на младостта, която все още гореше ярко у Доркас и бе пръскала ясната си, неземна светлина дори при Йолента, която бе гряла така живо и ярко зад силата на Текла и бе осветила обвитите в мъгла алеи на некропола, когато сестра й Теа бе взела пистолета на Водалус до разкопания гроб, у Сириака беше угаснала толкова отдавна, че не беше останала следа дори от аромата на пламъка й. Съжалих я.

— Сигурно знаеш приказката как древните хора стигнали звездите и че, за да го направят, спазарили дивото у себе си, така че не е ги вълнувал повече бледият вятър, нито любовта и страстта, не създавали нови песни, нито пеели старите, не ги вълнувало нито едно от другите животински неща, които вярвали, че са донесли със себе си от дъждовните гори в самото начало на времето — макар че в действителност, така поне казва чичо ми, те са донесли хората, а не обратното. Също така знаеш, или би трябвало да знаеш, че онези, на които продали тези неща и които били създали със собствените си ръце, дълбоко в сърцата си ги мразели. А те наистина имали сърца, макар хората, които ги създали, да не били включили това в сметките си. Както и да е, съществата решили да унищожат създателите си и направили това, като им върнали, когато човечеството се била пръснало по хиляда слънца, онова, което им било оставено на съхранение много отдавна. Това поне би трябвало да знаеш. Чичо ми ми го каза веднъж, така както аз ти го казвам сега, а той го е открил, както и много други неща, записано в една книга. Книга, която никой не бил отварял, или така поне вярваше той, от хиляда години. Но как са направили онова, което са направили, е по-малко известно. Помня, че когато бях дете, си представях как лошите машини копаят — копаят през нощта, — разчистват пръстта край преплетените корени на стари дървета и изравят железен сандък, който са заровили там по времето, когато светът е бил съвсем млад, после разбиват ключалката на сандъка и всички неща, за които говорихме, излитат като рояк златни пчели. Глупаво е, но дори и сега ми е трудно да си представя какво са представлявали тези мислещи машини.