Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Често бях гледал това място от Винкулата и знаех, че не е подземна конструкция по подобие на Двореца на Самодържеца, както можеше да се очаква. Не беше и мрачна крепост като нашата Цитадела — явно архонтът и предците му бяха решили, че двете основни отбранителни съоръжения — замъка Асиез и Капулус, двойно свързани от стените и укрепленията по билата на скалите — са достатъчна гаранция за сигурността на града. Тук крепостните валове представляваха обикновени прегради от жив плет, предназначен да спира любопитните погледи и навярно да обезкуражава случайните крадци. Сгради с позлатени куполи се ширеха, пръснати в парк, който създаваше атмосфера на интимност и многоцветие, а от моята амбразура ми бяха заприличали на прозрачни зелени камъчета, изнизали се от наниза си и пръснали се по шарен килим.

При филигранните порти стояха часови — кавалеристи без коне в стоманени брони и шлемове, с искрящи пики и кавалерийски саби с дълги плоски остриета. Въпреки снаряжението си имаха излъчването на второстепенни, непрофесионални актьори, добродушни, обрулени мъже, които се наслаждават на кратката почивка между битките и патрулните обиколки под напора на степния вятър. Двамата, на които показах кръгчето си изрисувана хартия, само му хвърлиха бегъл поглед и ми махнаха да вляза.

Бях един от първите пристигнали гости. Подтичващата прислуга все още бе по-многобройна от маскираните и имаше вид, сякаш е подхванала задълженията си едва преди миг и е решена да ги приключи за нула време. Слугите палеха канделабри с кристални лещи и полилеи от ковано желязо, закачени по високите клони на дърветата, изнасяха подноси с храна и напитки, слагаха ги някъде, после ги преместваха, после отново ги внасяха в някоя от сградите с куполите — като трите действия се изпълняваха от трима различни слуги, а понякога (без съмнение по причина че останалите бяха заети с нещо друго) от един и същ.

Известно време се размотавах из парка, наслаждавайки се на цветята под бързо гаснещия светлик на заника. После мернах някакви хора в костюми между колоните на един павилион и тръгнах към тях.

Вече описах какво представляват подобни сбирки в Двореца на Самодържеца. Тук, където обществото беше изцяло провинциално, атмосферата навеждаше на мисълта за деца, навлекли старите дрехи на родителите си. Видях мъже и жени, облечени като кореняци, с омазани в червеникавокафяво или в бяло лица, видях дори един мъж, който си беше кореняк, а се бе маскирал като такъв, в костюм ни по-малко, ни повече автентичен от останалите, което ми се стори особено комично, поне докато не осъзнах, че макар това да ни бе известно навярно само на нас двамата, той се беше маскирал много по-оригинално от всички останали — като маскиран гражданин на Тракс. Сред всичките тези кореняци, истински и въображаеми, имаше двадесетина други особи, не по-малко абсурдни — офицери, облечени като жени, и жени, облечени като войници, еклектици също толкова подправени като кореняците, голософисти, папски пратеници и техните дякони, пустинници, фантоми, животняци — наполовина зверове, наполовина хора — богодарци и протестанци в колоритни дрипи, с диво изрисувани очи.

Улових се, че размишлявам колко странно би се получило, ако Новото слънце, самата Зорница, се появи сега изневиделица, така както се е появило много отдавна, по времето, когато са го наричали Помирителя, и като се появи тук, защото мястото е неподходящо, а той винаги е предпочитал най-неподходящите възможни места, и като види тези хора от гледна точка по-нова, отколкото нашата би могла да бъде някога, и ако той, появявайки се тук, реши да постанови чрез вълшебство всички присъстващи (които аз не познавах и които не познаваха мен) да живеят оттук насетне според ролите, избрани от тях за тази вечер — кореняците, свели гърбини над пушливи огньове в планински хижи от камък; истинският кореняк — до живот гражданин на маскен бал; жените — препускащи срещу враговете на Общността с меч в ръце; офицерите — бродиращи карета край северни прозорци и поглеждащи с въздишка към празния път; богодарците — оплакващи неописуемата си мерзост в пустошта; протестанците — изгарящи собствените си домове и впиващи поглед в планините; и само аз — непроменен, също като скоростта на светлината, която не се променя от математически трансформации, или така поне казват.

После, докато се хилех сам на себе си зад маската, ми се стори, че Нокътя, в меката си кожена торбичка, притиска гръдната ми кост да ми напомни, че Помирителя не е някаква плоска шега и че аз нося у себе си частица от неговата сила. В същия миг погледът ми се плъзна по главите пред мен, увенчани с пера, шлемове и рошави коси, и аз видях една Пелерина.