Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Опрях ръце на стената от тръстика и кал до вратата и се изправих. Момчето каза:

— Видяхте, че е много болна, сир. Сестра ми. — И отново протегна ръка.

Видях я — и сега я виждам, — но тогава сякаш убягна от вътрешния ми взор. Можех да мисля единствено за Нокътя, а и той сякаш притискаше гръдната ми кост, не толкова като тежест, а като кокалчетата на невидим юмрук. Спомних си за улана, който беше изглеждал съвсем мъртъв, докато не допрях Нокътя до устните му, и който сега ми се струваше само спомен от далечното минало. Спомних си и за маймуночовека с отрязаната ръка, и за изгарянията на Йонас, които изчезнаха, щом прокарах Нокътя по тях. Не го бях използвал, не бях се дори замислял да го използвам, откакто не успях да спася Йолента.

Изглежда, бях пазил тайната му препалено дълго, защото сега ме беше страх да изпитам силата му отново. Може би щях да докосна с него умиращото момиче, ако брат й не ме гледаше, може би щях да докосна болното око на брата, ако го нямаше намръщения зидар. Вместо това само се насилих да дишам напук на тежестта, стегнала гърдите ми, и не направих нищо, а тръгнах надолу, без да ме е грижа за посоката. Чух плюнката на зидаря да излита от устата му и да пльоква на каменистата пътека зад мен, но осъзнах от какво е звукът чак когато наближих Винкулата и повече или по-малко бях дошъл на себе си.

— Имате посещение, ликторе — каза ми пазачът и когато само кимнах в знак, че съм разбрал, добави: — Може би ще е по-добре, ако първо се преоблечете. — Сега вече нямаше нужда да питам кой е гостенинът ми — единствено присъствието на архонта можеше да е отговорно за този тон.

Не беше трудно да стигна до личните си помещения, без да мина през кабинета, от който ръководех делата на Винкулата и се грижех за сметките. Използвах времето, необходимо ми да сменя взетата назаем роба с черното си наметало, да разсъждавам защо архонтът, който не беше идвал досега при мен и когото рядко бях виждал извън съдебната му зала, е намерил за нужно да ме посети — при това, както личеше, без антураж.

Тези ми разсъждения бяха добре дошли, защото държаха на разстояние някои други мисли. В спалнята ни имаше голямо посребрено стъкло — много по-добро огледало от малките чинии излъскан метал, с които бях свикнал. На него, както чак сега забелязах, Доркас беше написала със сапун четири стиха от песен, която някога ми беше пяла:

В кабинета имаше няколко големи кресла и очаквах да заваря архонта в някое от тях (макар също да ми мина през ум, че може да се е възползвал от възможността да прегледа документацията ми — нещо, което беше изцяло в правото си да направи, стига да поиска). Той обаче стоеше до амбразурата и гледаше града долу така, както аз го бях гледал от замъка Асиез по-рано същия следобед. Ръцете му бяха зад гърба и ги видях как се движат, сякаш всяка притежаваше свой си живот, породен от мислите му. Мина известно време преди да се обърне и да ме забележи.

— Вече сте тук, учителю Инквизитор. Не ви чух да влизате.

— Аз съм само пътуващ брат, архонте.

Той се усмихна и приседна на перваза с гръб към бездната. Лицето му беше сурово, с гърбав нос и големи очи, обточени с потъмняла плът, но му липсваше мъжественост. Със същия успех можеше да бъде лице на грозна жена.

— Натоварих ви с отговорността за това място, а още твърдите, че сте обикновен пътуващ брат?

— Само учителите от нашата гилдия могат да ме издигнат в сан, архонте.

— Но вие сте най-добрият от пътуващите им братя, ако се съди по писмото, което донесохте, по факта, че са изпратили именно вас и по работата, която свършихте, откакто сте в Тракс. Пък и тук никой не би разбрал, че превишавате правата си, ако решите да си придадете малко тежест. Колко учители има?

— Аз ще знам, че съм го направил. Само двама, освен ако някой не е бил повишен след като напуснах.

— Ще им пиша и ще ги помоля да ви повишат въпреки отсъствието ви.

— Благодаря, архонте.

— Няма за какво — каза той и се обърна да погледне през амбразурата, сякаш ситуацията го беше смутила. — Би трябвало да получите уведомление до един месец.

— Няма да ме повишат, архонте. Но учителят Палемон ще се зарадва да разбере колко високо ме цените.

— Всъщност няма нужда от всички тези официалности. Името ми е Абдиесус и няма причина да не си говорим на ти, когато сме сами. Ти се казваш Севериън, нали?