Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Доркас лежеше съвсем неподвижно и за миг си помислих, че е заспала. Но очите й, огромните й, съвършено сини очи, бяха отворени, и когато се наведох над нея да я погледна, те помръднаха и за кратко ми се стори, че ме гледат така, както биха гледали концентрични вълнички в езеро.

— Добре де, дяволи сме — казах аз. — Щом така искаш. Но сме необходими. Дори и небесните сили са намерили за необходимо да ползват услугите на дяволи.

Сълзи се появиха в очите й, макар да не знаех дали плаче, защото ме е наранила, или защото е открила, че все още я обичам. С надеждата да я върна някак към предишната й обич към мен, започнах да й говоря за времето, когато още бяхме на път за Тракс, припомних й как се бяхме срещнали на горската поляна, след като избягахме от Двореца на Самодържеца, и как бяхме разговаряли във великолепните му градини преди пиесата на доктор Талос, как се бяхме разхождали из цъфналата овощна градина, а после бяхме седнали на една стара скамейка до един полуразрушен фонтан, припомних й всичко, което ми беше казала там, и всичко, което аз й бях казал.

И ми се стори, че вече не изглежда така унила, поне докато не споменах за фонтана, чиято вода се процеждаше през пропукания му басейн и се събираше в поточе, което някой градинар беше насочил сред дърветата да ги освежи и където то изчезваше, попивайки в земята. А после тъма, каквато нямаше нийде в стаята, освен по лицето на Доркас, се настани там като едно от онези странни неща, които ни бяха преследвали с Йонас през кедрите. Повече не ме погледна, а след известно време заспа, този път наистина.

Станах възможно най-тихо, отлостих вратата и слязох по напуканите стълби. Ханджийката още шеташе в общото помещение долу, но редовните клиенти си бяха отишли. Обясних й, че жената, която съм довел, е болна, платих стаята за няколко дни напред и като обещах да се върна и да се погрижа за другите евентуални разходи, я помолих да наглежда Доркас и да й носи храна, ако поиска да хапне.

— О, за нас е добре дошъл всеки клиент — рече ханджийката. — Но щом любимата ви е болна, дали „Патешкото гнездо“ е най-доброто място за нея? Не можете ли да я отведете у дома?

— Боя се, че точно животът в моята къща я разболя. Ако не друго, рискът да се влоши, ако я върна там, ми се струва неприемлив.

— Бедничката! — Ханджийката поклати глава. — Толкоз хубавичка, а и е почти дете. На колко години е?

Казах й, че не знам.

— Е, ще се кача при нея и ще й дам малко супичка, щом се почувства достатъчно добре да хапне. — Погледна ме, сякаш искаше да каже, че въпросният момент ще настъпи скоро, стига аз да се разкарам от хана й. — Но да знаете, че няма да ви я държа затворничка. Ако рече да си тръгне, хич няма да я спирам.

Когато излязох от малката странноприемница, ми се прииска да се прибера във Винкулата по възможно най-прекия път, но направих грешката да предположа, че щом тясната уличка от „Патешко гнездо“ върви почти право на юг, ще спестя време, ако продължа по нея и пресека Асис по-надолу по течението й, вместо да се върна по пътя, по който бяхме дошли с Доркас до подножието на задната стена на замъка Асиез.

Тясната уличка ме преметна, както трябваше да очаквам, ако познавах по-добре нравите на Тракс. Всичките му многобройни лъкатушни улички, които пролазваха като змийчета по релефа на височините и които понякога дори се пресичаха, като цяло вървяха нагоре и надолу, така че за да стигнеш от една прегърнала скалната стена къща до друга (освен ако не са съвсем наблизо или директно една над друга), трябва да се спуснеш до централната улица до реката и после да поемеш обратно нагоре. Така че не след дълго се озовах толкова високо по източната скална стена, колкото Винкула беше на западната, с по-малък шанс да стигна до нея, отколкото когато излязох от странноприемницата.

Ако трябва да бъда искрен, откритието не беше съвсем неприятно. В кулата ме чакаше работа, а нямах особено желание да я захвана, по причина, че мислите ми все още бяха обзети от Доркас. Чувствах, че ще е по-добре да уморя тревогите си с ходене, затова реших да продължа по скокливата уличка до върха, ако потрябва, и да огледам Винкулата и замъка Асиез от тази височина, а после да покажа служебната си значка на стражите при укрепленията горе, да се придвижа по тях до Капулус и така да пресека реката по най-ниския път.

След половин час на нелеки усилия обаче открих, че не мога да продължа. Улицата свършваше с урва, висока близо двеста и петдесет стъпки, а може да беше свършила и по-рано, защото последните петдесетина крачки бях вървял по нещо, което приличаше повече на пътечка към мизерната кошара от пръчки и кал, пред която стоях.