Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Погледът ми отново се върна към реката и аз заразглеждах доковете, складовете и дори варелите, щайгите и балите, които чакаха да бъдат натоварени. Там водата не се пенеше, освен когато не се сблъскаше с бариерата на някой кей. Цветът й беше близък до индиговия и също като индиговите сенки по здрач в снежен ден, сякаш се плъзгаше мълчаливо по пътя си, лъкатушна и мразовита. Но движението на забързаните лодки и тежко натоварените фелуки говореше за силното вълнение, скрито под тази гладка повърхност — по-големите кораби размахваха дългите си рей и мачти като фехтувачи шпагите си, други се отклоняваха сегиз-тогиз като раци от курса си и греблата им биеха по забързаните водовъртежи.

След като изчерпах всичко, което лежеше надолу по течението, се наведох през парапета да огледам най-близката до мен част на реката и един пристан, отстоящ само на стотина крачки от задната порта. Докато наблюдавах пристанищните хамали, които разтоварваха една от тесните речни лодки, близо до тях видях нечия неподвижна миниатюрна фигурка с ярка коса. Отначало реших, че е дете, защото изглеждаше толкова дребничка до едрите, почти голи докери. Но беше Доркас, седнала досами водата, захлупила лицето си в шепи.

Когато стигнах при Доркас, не успях да изтръгна и дума от нея. Не просто ми беше сърдита, макар тогава да смятах така. Мълчанието я беше покосило като болест, без да нарани езика и устните й, само бе обезсилило волята й да ги използва, а може би и желанието й да го прави, точно както някои инфекции унищожават желанието ни за наслада и дори усещането ни за радостта на другите. Ако не повдигнех лицето й към моето, тя просто се взираше в нищото, гледаше земята под краката си, без, струва ми се, да вижда дори нея, или покриваше с ръце лицето си, както когато я намерих.

Исках да говоря с нея, като вярвах — тогава, — че мога да кажа нещо, макар да не бях сигурен какво, което ще й помогне да дойде на себе си. Но не можех да го направя на пристана, където докерите ни зяпаха любопитно, а в началото не можах да открия и място, където да я заведа. В една уличка наблизо, закатерила се по нанагорнището източно от реката, зърнах табелата на хан. В тясното му общо помещение се хранеха редовни клиенти, но срещу няколко аеси успях да наема стая на горния етаж — мебелировката се изчерпваше с едно легло поради очевидната липса на пространство за каквото и да било друго, а таванът бе толкова нисък, че в единия край не можех да застана прав. Ханджийката сметна, че наемаме стаята за любовна среща, което беше нормално предвид обстоятелствата — но също така си помисли, заради отчаяното изражение на Доркас, че имам някаква власт над нея или че съм я купил от сводник, така че й хвърли поглед, изпълнен с топло съчувствие, а мен изгледа обвинително.

Затворих и залостих вратата, после накарах Доркас да легне на постелята. Седнах до нея и се помъчих да я заприказвам, като я попитах какво не е наред и как мога да й помогна да се почувства по-добре и така нататък. След като разбрах, че не постигам нищо, започнах да й говоря за себе си, като предположих, че единствено потресът й от условията във Винкулата е причината да замлъкне.

— Нас всички ни презират — казах аз. — Така че няма причина и ти да не ме презираш. Учудва ме не това, че сега си ме намразила, а че мина толкова много време, преди да изпиташ онова, което изпитват всички останали. Но понеже те обичам, ще се опитам да защитя каузата на нашата гилдия, а следователно и моята, с надеждата, че след това няма да се чувстваш толкова зле, задето си обичала инквизитор, макар и вече да не го обичаш. Ние не сме жестоки. Работата не ни носи удоволствие, освен удовлетворението да я свършим добре, което означава да я свършим бързо и да направим онова, което изисква от нас законът, ни повече, ни по-малко. Подчиняваме се на съдиите, които пък изпълняват длъжността, поверена им от хората. Някои казват, че не бива да правим нещата, които правим, и че никой не бива да ги прави. Казват, че наказанието, наложено хладнокръвно, е по-тежко престъпление от всяко престъпление, което осъдените биха могли да извършат. В това може и да има известна справедливост, но справедливост, която би сринала устоите на цялото ни общество. Никой не би се чувствал в безопасност и никой не би бил в безопасност и накрая хората биха въстанали — първо срещу крадците и убийците, после срещу всеки, който престъпва общоприетите представи за благоприличие, а накрая срещу чужденците и бездомниците. След това ще се върнат към старите, жестоки прийоми, ще пребиват с камъни и ще изгарят, като всеки човек ще се стреми да надмине съседа си от страх, че утре ще го набедят в симпатия към нещастника, когото убиват днес. Има и други, които ни казват, че някои осъдени заслужават най-жестокото наказание, а други не, и че трябва да отказваме услугите си за тези други. Няма съмнение, че някои са по-виновни от останалите, а е възможно дори някои от онези, които се озовават при нас, да не са извършили нищо лошо, нито във връзка с обвинението срещу тях, нито в каквото и да било. Но хората, които излагат тези аргументи, просто се самоназначават за съдии над съдиите, назначени от Самодържеца, съдии с недостатъчно познания за закона и без властта да призовават свидетели. Те искат от нас да престъпим заповедите на истинските съдии и да слушаме тях, но с нищо не показват, че се по-достойни за нашето подчинение. Трети твърдят, че осъдените не бива да бъдат измъчвани и екзекутирани, а да бъдат заставяни да работят в полза на обществото, да копаят канали, да строят стражеви кули и така нататък. Но за цената на пазачите и оковите им могат да се наемат честни работници, които иначе биха останали без прехрана. Защо да гладуват тези почтени работници, само за да спасят убийците от смърт и крадците от болка? Нещо повече, въпросните убийци и крадци, които нямат уважение към закона и надежда за награда, биха работили само под ударите на камшик. А нима камшикът не е изтезание, само под различно име? Други пък казват, че всички осъдени трябва да бъдат затваряни, в условия на удобство и без болка, за много години, а понякога и до живот. Но онези, които живеят в удобство и без болка, живеят дълго и всеки оричок, изхарчен за издръжката им, ще е отклонен от някаква по-добра цел. За войната не знам много, но знам достатъчно, за да ми е ясно колко пари са необходими, за да се купува оръжие и да се плаща на войниците. Сега битките се водят в планините на север и ни се струват далеч, сякаш зад сто стени. Но ако стигнат до пампасите — тогава какво? Ще можем ли да удържим асцианите при толкова голямо пространство за маневриране? И как ще се изхранва Несус, ако стадата там паднат в техни ръце? И щом не можем да затворим виновните с удобства, нито да ги изтезаваме, какво остава? Ако убиваме всички и ги убиваме по еднакъв начин, то тогава бедната жена, която краде, ще е също толкова лоша като майката, отровила собственото си дете, като Морвена от Салтус. Това ли би искала ти? В мирно време бихме могли да прогоним мнозина. Но да ги прогоним сега, ще значи да подарим на асцианите цяла войска от шпиони, които да обучат, въоръжат и изпратят обратно сред нас. Скоро не ще можем да се доверим на никого, дори на онези, които говорят родния ни език. Това ли би искала ти?