Джин Вульф: Мечът на Ликтора

Когато най-накрая се озовахме в Тракс и аз представих на архонта писмото на учителя Палемон, всичко това по необходимост свърши. В опушеночерната си одежда аз вече нямах причина да се страхувам от тълпата — по-скоро тя се страхуваше от мен, като от най-високопоставения служител на най-страховитата ръка в страната. Сега Доркас не ми беше равна, а ми беше любовница, както я беше нарекла веднъж кюмианката, и живееше в квартирата ми. Съветите й бяха станали безполезни или почти безполезни, защото трудностите, с които се сблъсквах, бяха от законово и административно естество, пречки, с които аз бях обучен да се справям и за които тя не знаеше нищо. И още повече, защото рядко намирах време или сили да й ги обясня, така че да можем да ги обсъдим.

Така, докато аз стоях час след час в съда на архонта, Доркас свикна да обикаля из града, и ние, които бяхме прекарали късната пролет заедно, се озовахме в едно самотно лято, лято, през което почти не се виждахме, само се хранехме заедно вечер и си лягахме изтощени в леглото, където рядко правехме нещо друго освен да заспим в прегръдките си.

Най-сетне изгря пълната луна. С каква радост я гледах от покрива на квадратната кула, зелена като смарагд в горската си мантия и кръгла като отвора на чаша! Още не бях свободен, защото всички подробности по изтезанията и администрацията, които се бяха натрупали, докато си губех времето в съда на архонта, чакаха да се заема с тях, но сега поне можех да им посветя цялото си внимание, а това ми се струваше почти толкова хубаво, колкото и свободата. Бях поканил Доркас да ме придружи на следващия ден, когато щях да инспектирам подземните части на Винкулата.

Това се оказа грешка. Стана й лошо от тежкия въздух и клетите затворници. Същата вечер, както вече ви разказах, сподели, че е ходила в градската баня (нещо твърде необичайно за нея — страхът й от водата беше толкова голям, че се къпеше педя по педя и топеше гъбата в леген не по-дълбок от паница за супа), за да измие от косата и кожата си миризмата на шахтата, и как чула жените да я обсъждат.

На следващата сутрин, преди да излезе от кулата, Доркас си подстрига косата високо, почти по момчешки, и затъкна под диадемата си бял божур. Аз се потих над документите до следобед, после взех на заем една мирянска роба от сержанта на моите ключарани и излязох с надеждата да я засека някъде по улиците.

В кафявата книга, която нося със себе си, се казва, че няма нищо по-странно от това да изследваш град, който е напълно различен от другите познати ти градове, понеже да го направиш е като да изследваш непозната и съвсем неочаквана страна на собственото си „аз“. Аз открих нещо още по-странно — какво е усещането да изследваш такъв град, след като си живял там известно време, без да научиш нищо за него.

Не знаех къде е банята, за която беше споменала Доркас, макар от дочутото в съда да бях научил за съществуването й. Не знаех къде се намира пазарът, където тя си купуваше дрехите и козметиката, дори не знаех дали, е един, или има и други. Накратко, не познавах нищо, освен онова, което бях виждал през амбразурата, и сградите по краткия път от Винкулата до двореца на архонта. Имал съм навярно твърде голямо доверие в способността си да се ориентирам в град толкова по-малък от Несус, но въпреки това не забравях от време на време да се огледам, докато крачех по уличките, които се виеха без ред между къщите-пещери, изкопани в скалата и къщите-лястовичи гнезда, прилепени към нея, и да се уверя, че не съм загубил от поглед познатата форма на квадратната кула с подсилената й порта и черното знаме.

В Несус богатите живеят на север, където водите на Гиол са сравнително чисти, а бедните — на юг, където реката е мръсна. Тук, в Тракс, този обичай не се спазва, както защото Асис тече толкова бързо, че екскрементите на онези нагоре по течението (които, разбира се, съставляват само една хилядна част от хората, населяващи бреговете в северния край на Гиол) почти не се отразяват на качеството на водата, така и защото водата, отвеждана с акведукти до обществените фонтани и домовете на богаташите, се отклонява преди водопада, така че никой не зависи директно от реката, освен при необходимост — например за производство или пране на едро — от по-големи количества вода.

Така че в Тракс класовото разделение се осъществяваше по принципа на надморската височина. Най-богатите живееха по най-ниските хълмове край реката, близо до магазините и обществените сгради, и само кратка разходка ги делеше от кейовете и задвижваните от роби гребни лодки, с които човек можеше лесно да се придвижи по цялата дължина на града. Къщите на недотам богатите се намираха по-високо, средната класа живееше още по-високо и така нататък, чак до върха на скалната стена, току под укрепленията, където живееха най-бедните, често в покрити кошари от тръстика и кал, до които се стигаше по нестабилни, прикрепени към скалата стълби.