Джин Вульф - Мечът на Ликтора

След като се убедих, че няма как да я заобиколя и че наблизо няма друга уличка, която да води към върха на скалната стена, обърнах с отврата гръб и понечих да тръгна обратно, но изведнъж едно дете излезе от кошарата и се запримъква странишком към мен, хем храбро, хем поуплашено, като ме наблюдаваше само с дясното си око, а ръката му, малка и изключително мръсна, бе протегната в универсалния жест на всички просяци. Сигурно бих се засмял при вида на това бедно малко същество, толкова плашливо и нахално едновременно, стига да бях в по-добро разположение на духа. Сега само пуснах няколко аеса в изцапаната му шепа.

Събрало смелост, детето ми рече:

— Сестра ми е болна. Много болна, сир. — По гласа заключих, че е момче, а понеже обърна глава към мен, като ме заговори, видях, че лявото му око е подуто и затворено от някаква инфекция. Гной се беше стекла на капки и съхнеше на бузата му. — Много, много болна.

— Виждам — казах му.

— О, не, сир. Не можете да я видите оттук. Но ако искате, може да надникнете през вратата — няма да й пречите.

В този момент един мъж с протрита кожена престилка на зидар извика към нас:

— Какво има, Джейдър? Какво иска тоя? — Катереше се по пътеката към нас.

Както можеше и да се предположи, въпросът само уплаши момчето и то млъкна. Казах:

— Питах го как най-лесно да стигна до ниското.

Зидарят не ми отговори, а спря на три-четири крачки от мен и скръсти ръце — изглеждаха по-твърди от камъните, с които работеше. Стори ми се сърдит и изпълнен с недоверие, макар да нямах представа защо. Може би акцентът ме бе издал, че идвам от юга, или пък се дължеше само на облеклото ми, което, макар да не беше нито богато, нито натруфено, ме издаваше като човек от класа по-горна от неговата.

— Да не съм навлязъл в чужда собственост? — попитах аз. — Ваше ли е това място?

Отговор не последва. Каквото и да мислеше за мен, то очевидно не включваше какъвто и да било вид общуване помежду ни. Заговорех ли му аз, можеше да е само така, както човек говори на животно, при това не от интелигентните видове, а като говедар, подвикващ на крава. А от негова гледна точка, заговорех ли му, беше като животно, което се обръща към човек, просто гърлен звук и нищо повече.

Забелязал съм, че в книгите никога не се описват такива патови ситуации. Писателите са толкова нетърпеливи да придвижат напред сюжета си (колкото и дървеняшки да е той и да напредва като пазарска талига със скърцащи колела, които не спират и за миг, макар движението им да ги отвежда единствено в прашни села, където липсва чарът на провинцията, а градските наслади са изначално непознати), че недоразумения и отказ от комуникация като горните липсват нацяло. Убиецът, притиснал кинжал в гърлото на жертвата си, изгаря от желание да обсъжда мотивите си, при това толкова подробно и продължително, колкото пожелаят жертвата или писателят. Обладаната от страст двойка застива в любовната си прегръдка и отлага пронизването със същата охота, ако не и с по-голяма.

В живота не е така. Гледах зидаря и той ме гледаше. Струваше ми се, че бих могъл да го убия, макар да не бях съвсем сигурен, защото човекът изглеждаше необичайно силен, а и не можех да знам със сигурност дали няма някое скрито оръжие или пък услужливи приятели в мизерните обиталища наоколо. Имах чувството, че всеки момент ще се изплюе на пътеката помежду ни — ако го направеше, щях да метна робата си на главата му и да го притисна в земята. Но той не го направи и след като се гледахме още няколко секунди, момчето, което, изглежда, не беше усетило напрежението, се обади отново:

— Може да надникнете през вратата, сир. Няма да попречите на сестра ми.

Дори събра смелост да ме подръпне за ръкава в желанието си да ми докаже, че не ме е излъгало, като явно не съзнаваше, че собственият му вид оправдава изцяло просията.

— Вярвам ти — казах аз. А после си дадох сметка, че думите ми сигурно са го обидили, защото означаваха, че не вярвам достатъчно на казаното от него, за да го подложа на изпитание. Наведох се и надникнах, макар че отначало не видях почти нищо, толкова рязък беше преходът от ярката дневна светлина към сенчестата вътрешност на колибата.

Светлината бе зад мен. Усещах натиска й върху тила си и съзнавах, че зидарят може да ме нападне безнаказано сега, когато бях с гръб към него.

Колкото и малка да беше, стаичката определено не беше претъпкана. Край отсрещната стена беше натрупана малко слама и момичето лежеше отгоре й. Беше в онзи стадий на боледуване, който вече не извиква у околните жал към болника, а им внушава непреодолим ужас. Лицето й беше смъртна маска, върху която е опъната кожа толкова тънка и прозрачна като тази на тъпан. Устните й вече не можеха да покрият зъбите дори в съня, а треската беше окосила косата й с изключение на няколко тънки, забравени кичура.