Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Пасторът падна на стъпалата, димящият пистолет се изплъзна от ръцете му. Цялата яка и предницата на кафтана му вече изцяло бяха пропити с кръв. Джейсън Ривет запълзя към него. През обхваналия го ужас и безнадеждност виждаше на праговете на къщите и на верандите жени, неподвижни като статуи, като кариатиди. Виждаше мъжете около дългата маса, равнодушни, бавно вдигащи лъжиците си. „Магии — трескаво си помисли той. — Това е черна магия, те са вещици. Все пак бях прав — дошли сме тук да срещнем гибелта си“…

— Преподобни… Това са… вещици…

Джон Мадокс затрепери като в треска и се разкашля, обливайки Джейсън в кръв. Очите му, до този момент призрачно светещи само с бялото си, изведнъж станаха нормални — зли и враждебни. „Сега ще ме наругае — помисли си Джейсън. — Дори умирайки, ще ме наругае.“

Преподобният захриптя:

— Омитай се оттук… момче… — едва разбираемо прошепна той. — Махай се… Не се бави…

Джейсън се изправи. Огледа се. Избърса лицето си, размазвайки върху него кръвта на пастора. И хукна да бяга. Между къщите, към нужника, от който, както вече знаеше, не беше далеч до реката, ракитака и гората.

Не успя да направи и три крачки.

Изведнъж се почувства така, сякаш на всеки от краката му виси стофунтова тежест, а на гърба му — воденичен камък. Отъпканата почва изведнъж се превърна в гъста и лепкава тиня, в блато, в което той беше затънал над коленете. И сега стърчеше неподвижен и безсилен, като насекомо в лепкавата вътрешност на хищна орхидея.

Страхът така го парализира, че не можеше дори да крещи.

— Браво — чу се гласът на Дороти Сътън. — Много добре, госпожице Пейшънс Уитни. Отлични заклинания, госпожо Елън Блай. Прекрасно!

— Аз го хванах първа! — възкликна Пейшънс Уитни, чернокосата, хващайки Джейсън за ръкава. — Остави го, Елън!

— Как ли пък не! — извика тънко Елън Блай, светлокосата, хващайки Джейсън за другия ръкав. Момчето почти увисна, разпънато между тях. — Аз го хванах първа!

— Да бе! Пускай го!

— Ти го пускай!

— По-спокойно, госпожици — намеси се рязко Дороти Сътън. — Злобата вреди на красотата. И няма защо да се биете за плячката, тъй като плячката не е ваша. Момчето ще бъде за госпожа Хипатия Харлоу.

— Защо? — развика се Пейшънс Уитни. — На какво основание?

— Тя вече си има един! — подкрепи я пискливо Елън Блай. — Тя си има Ейдриън ван Рийсъл! Защо Хипатия…

— Защото Хипатия се нуждае! — отсече Дороти Сътън.

— Ние също се нуждаем! — заяви Пейшънс Уитни.

— Вие с вашите нужди можете да почакате — изрече сухо Дороти. — Или да ги удовлетворявате така, както на вас, сополанки, все още ви приляга, докато на зрелите жени — вече не. И достатъчно за това. Хипатия! Ела тук. Както каза умрелият преди малко пастор Мадокс, цитирайки Левит: „А колкото за робите и робините, които ще имаш, от народите, които са около вас, от тях да взимаш роби и робини.“ Така че взимаме. Вземи този юноша, Хипатия. Дарявам ти го.

— Благодаря, Дороти.

Тракащият със заби Джейсън Ривет надуши мирис на сапун, трева и тютюн. Обърна глава и видя веселата, пълничка жена, която пушеше лула, докато двамата с дърводелеца Стаутън се разхождаха из селището. Видя пухкавата й ръка, пръстите й, които се протягаха към очите му. Стисна клепачи. Усети докосването. В главата му проблесна, в ушите му зашумя. Волята му се пръсна, разлетя се като разбита мраморна статуетка, а съзнанието му потъна в меко, топло и равнодушно към всичко небитие.

— Ти си мой — заяви властен глас. — Върви.

Той се подчини на заповедта. Мисълта, че от този момент нататък ще бъде все така, беше една от последните му съзнателни мисли.

Пейшънс и Елън гледаха навъсено, сумтяха и ругаеха. Дороти Сътън се огледа.

— Трябва да се махнат оттук тези тленни останки, Джемайма — каза тя. — Къде е Анабел?

— Тук съм.

— Охо! Виждам, че не си пиляла времето си. Погрижила си се за себе си.

— Че как! — Анабел Прентис погледна гордо Адам Стаутън, който я следваше с празен поглед, послушен като куче. — Бива си го мъжът, а? Красавец! И страстен, хе-хе!

— А ние? — попита отново жално Пейшънс Уитни. — Ние — кога?

— Следващия път! — отсъди Дороти Сътън. — Анабел, а този поддръжник на закона и краля вече напълно ли е във властта ти? Успокои ли се? Нали няма да има изненади?

— Няма да има — увери я Анабел Прентис.

Но Адам Стаутън й показа колко много се лъже.

Той я бутна така, че тя тупна по задник на земята, право в краката на Джемайма Тиндал. А дърводелецът хукна да бяга. Той се носеше посред улицата, между наредените в шпалир изумени жени. Профуча покрай мъжете, застинали с лъжици в ръце, неподвижни около дългата маса, като на картина, пародия на „Тайната вечеря“.