Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— За да видят.

— Какво?

Той безмълвно сложи ръка на рамото й и леко я побутна. Тя скочи от мраморните стъпала, спусна се по-надолу, придържайки се за гъвкавите клони на лещака, които се промъкваха през всяка пукнатина, през всеки процеп в обраслите с мъх, напукани плочи.

— Тук е бил центърът на двореца. Неговото сърце. Фонтанът.

— Тук? — учуди се Цири, гледайки заобиколените от храсталак елхи и белите стебла на брезите сред безформените парчета и блокове.

— Върви нататък.

Потокът, подхранващ с вода фонтана, явно често беше сменял коритото си, при което търпеливо и неуморно беше дълбал мраморните блокове и алабастровите плочи, а те се бяха слягали, образувайки бентове, и насочвайки отново водата в друга посока. В резултат цялата местност се беше оказала изсечена от плитки ями. На места водата се стичаше в каскади по остатъците от сградите, като отмиваше от тях листата и пясъка — на тези места мраморът, мозайката и теракотата все още искряха цветни и свежи, сякаш лежат тук от три дни, а не от два века.

Гералт прескочи през ручея и тръгна между остатъците от някакви колони. Цири го последва. Спуснаха се по ронещи се стъпала, наведоха глави и влязоха под недокоснатия свод на една арка, наполовина зарита от земен насип. Вещерът се спря, посочи с ръка. Цири въздъхна шумно.

Върху многоцветния от раздробената теракота насип беше израснал огромен розов храст, обсипан с десетки прелестни бяло-лилави цветя. Върху листенцата проблясваха капчици роса, блестящи като сребро. Храстът беше оплел голяма плоча от бял камък. А от плочата ги гледаше тъжно красиво лице, чиито деликатни и благородни черти дъждовете и снеговете не бяха успели да заличат и размият. Лице, което не бяха съумели да обезобразят длетата на грабителите, изчегъртали от барелефа златните орнаменти, мозайката и скъпоценните камъни.

— Аелирен — каза Гералт след дълго мълчание.

— Колко е красива — прошепна Цири, хващайки го за ръката.

Вещерът сякаш не забеляза това. Той гледаше барелефа и в този момент беше далече, далече, в друг свят и друго време.

— Аелирен — повтори той след малко. — Която джуджетата и хората наричат Елирена. Тя е предвождала елфите в битката преди двеста години. Старейшините били против. Те знаели, че нямат шансове да победят. Разбирали, че може повече да не се надигнат след поражението. Искали да спасят своя народ, искали да оцелеят. И решили да разрушат града, да се оттеглят в непристъпните диви планини… и да чакат. Елфите са дълголетни, Цири. По нашите мерки са почти безсмъртни. Хората им се стрували като нещо, което ще отмине като суша, като свирепа зима, като нашествие на скакалци, а после отново ще завали дъжд, ще дойде пролетта, ще поникне новата реколта. Искали да надживеят хората. Да изчакат гибелта им. Решили да унищожат града и двореца. Включително и своята гордост — Шаеравед. Искали да надживеят хората, но Елирена… Елирена накарала младите да се надигнат. Те взели оръжията си и тръгнали след нея на последна отчаяна битка. И били избити. Безмилостно избити.

Цири мълчеше, без да откъсва поглед от прекрасното мъртво лице.

— Умирали с нейното име на устата — продължи тихо вещерът. — Повтаряли нейния призив, нейния вик и умирали за Шаеравед. Защото Шаеравед бил символ. Загинали, биейки се за камъните и мрамора… и за Аелирен. Умирали така, както им била обещала — достойно, геройски и с чест. Опазили честта си, но загубили — обрекли на гибел собствената си раса. Собствения си народ. Помниш ли какво ти каза Ярпен? Кой владее света и кой измира? Той ти обясни всичко грубо, но правилно. Елфите са дълголетни, но само младежите им са плодовити, само младежите им могат да имат потомство, а почти всички млади хора тогава тръгнали след Елирена. След Аелирен, след Бялата роза на Шаеравед. Ние стоим сред руините на нейния дворец, до фонтана, чийто плясък тя е слушала вечер. А това… това са били нейните цветя.

Цири мълчеше. Гералт я придърпа до себе си, прегърна я.

— Е, вече знаеш защо Scoia’tael бяха тук и какво са искали да видят. Нали си наясно, че не бива да се допуска младите елфи и джуджета отново да се самоунищожат? И нали разбираш, че нито ти, нито аз имаме право да участваме в това унищожение? Тези рози цъфтят през цялата година. Би трябвало да подивеят, а те са по-прекрасни, отколкото онези в градините. В Шаеравед постоянно идват елфи, Цири. Най-различни елфи. И буйни, глупави — за които символ е напуканият камък; и разумни — за които символ са тези безсмъртни, вечно възраждащи се цветя. Елфи, които разбират, че ако се откъсне този храст и се подпали земята, то розите от Шаеравед никога няма да разцъфнат отново. Нали разбираш това?