Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Цири се огледа, записвайки всичко в паметта си. Две повалени брезички — никакъв проблем. Купчина клонки — нищо, фургоните ще минат. Издълбана от дъжда вдлъбнатина — това не е никаква преграда; колелата на първия фургон ще преминат, следващите фургони ще се движат по коловоза. Голяма поляна — хубаво място за почивка…

Следи? Какви следи може да има тук? Тук няма никого. Има гора. Има птици, врещящи сред свежите, зелени листа. Червеникавокафява лисица претичва през пътя, без да бърза… И мирише на пролет.

Пътят прекъсваше насред хълма, пропадаше в песъчлива падина, скриваше се под кривите борчета. Цири се отклони от пътя, изкачи се по склона, за да отгледа отгоре околността. И да докосне мокрите, ароматни листа…

Слезе от коня, закачи юздата за един чеп, тръгна бавно сред избуялите нависоко хвойнови храсти. От другата страна на хълма се виждаше открито пространство, зеещо в гъстата гора като изгризано — вероятно следа от пожар, който е бушувал тук много отдавна, защото никъде не се виждаха пепелища, навсякъде се зеленееха ниски брези и елички. Докъдето стигаше погледът, пътят беше свободен и проходим. И безопасен.

„От какво ги е страх? — помисли си тя. — От Scoia’tael? А защо ги е страх? Мен не ме е страх от елфите. Нищо не съм им направила.

Елфите. «Катериците». Scoia’tael.“

Тогава, в заставата, преди Гералт да й нареди да се отдръпне, Цири беше да разгледа труповете. Особено запомни един — с лице, покрито със слепилата се от кафявата кръв коса, с неестествено извит и счупен врат. Застиналата в напрегната гримаса горна устна разкриваше уста с много бели и много дребни зъби. Нечовешки…

Тя запомни ботушите на елфа — износени и протрити, дълги до коленете, прошнуровани в долната си част и закопчани горе с многобройни ковани катарами.

Елфите, които убиват хора и които на свой ред загиват в борбата. Гералт казва, че трябва да се запази неутралитет… А Ярпен — че трябва да се постъпи така, че после да не се налага да молиш за прошка…

Тя изрита попадналата на пътя й къртичина, замислено прекара върха на обувката си по пясъка.

Кой, на кого и за какво е длъжен да иска извинение? „Катериците“ убиват хора. А Нилфгард им плаща за това. Използва ги. Подстрекава ги. Нилфгард.

Не, Цири не беше забравила това, което се беше случило в Цинтра, макар и много да й се искаше да го забрави. Скитничеството, отчаянието, страха, глада и болката. Изтощението и вцепенението, които настъпиха по-късно, много по-късно, когато я намериха и я приютиха друидите от Заречие. Тя помнеше всичко това като в мъгла, а искаше да го забрави.

Но то винаги се връщаше. Връщаше се в мислите й и в сънищата й. Цинтра. Тропот на коне и диви крясъци, трупове, пожар… И Черния рицар с крилатия шлем… А после… Селските къщи в Заречие… Почерняла пукнатина насред пепелището… Наблизо, до недокоснатия кладенец, черен котарак лиже страшно изгаряне на хълбока си. Кладенецът… Геранилото… Ведро…

Ведро, пълно с кръв.

Цири потърка лицето си и погледна дланта си изумено. Дланта й беше мокра. Момичето подсмръкна, избърса сълзите си с ръкав.

„Неутралитет? Равнодушие? — Искаше й се да крещи. — Вещер, гледащ равнодушно? Не! Вещерът е длъжен да защитава хората. От горските духове, вампирите, върколаците. И не само от тях. Трябва да ги защитава от всякакво зло. А в Заречие аз видях какво е зло.

Вещерът е длъжен да защитава и спасява. Да защитава мъжете, за да не бъдат овесени за ръцете по дърветата и да не бъдат набивани на колове. Да защитава светлокосите девойки, за да не бъдат разпъвани между забити в земята колчета. Да защитава децата, за да не ги колят и да не ги хвърлят в кладенци. Защита заслужава дори котката, обгорена в подпалената плевня. Затова аз ще стана вещерка, затова имам този меч — за да защитавам хора като тези от Соден и Заречие; защото те нямат мечове, не знаят никакви стойки, полуобороти, финтове и пируети, никой не ги е научил как да се бият, те са безсилни и беззащитни срещу върколака и срещу нилфгардския мародер. Мен ме учат да се бия. За да мога да защитавам беззащитните. И аз ще го правя. Винаги. Никога няма да съм неутрална. Никога!“

Не знаеше какво я предупреди — дали тишината, внезапно паднала върху гората като студена сянка, или движението, уловено с крайчеца на окото. Но тя реагира мигновено — рефлекс, придобит и отработен в горите на Заречие, когато, докато бягаше от Цинтра, тя се надбягваше със смъртта. Просна се на земята, изпълзя под един хвойнов храст и застина. „Само да не изцвили конят“ — помисли си.