Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Пъстърви! — изрева Поли, плюейки парченца от сухара. — Хайде, момчета, бързо към ручея! Реган! Сваляй панталоните! Ще направим кепче от тях.

— Защо от моите?

— Сваляй ги веднага да не ти шляпна един зад врата, смотаняк. Не ти ли каза мама да ме слушаш?

— Ако искате да ловите риба, побързайте, защото ще се стъмни всеки момент — каза Ярпен. — Цири, завря ли водата? Остави, остави, ще се попариш, знам, че си силна, но нека аз да го отнеса.

Гералт вече ги чакаше. Тя забеляза отдалеч неговите развяващи се бели коси в отвора на платнището на фургона. Джуджето преля водата в малко ведро.

— Имаш ли нужда от помощ, вещерю?

— Не, благодаря, Ярпен. Цири ще ми помогне.

Температурата на Трис вече беше спаднала, но магьосницата беше чудовищно отслабнала. Гералт и Цири вече бяха свикнали да я събличат и да я мият, бяха се научили да сдържат нейните честолюбиви, но засега непосилни пориви за самостоятелност. Работата вървеше удивително леко — той държеше магьосницата в ръце, Цири я миеше и я бършеше. Само едно нещо учудваше и дразнеше Цири — според нея Трис прекалено силно се притискаше към Гералт. Този път дори се опита да го целуне.

Гералт с движение на главата посочи дисагите на магьосницата. Цири веднага се изправи, защото това също влизаше в ритуала — Трис винаги искаше да я решат. Момичето намери гребена, застана на колене. Трис се наведе към нея и прегърна вещера. Според Цири — прекалено силно.

— Ох, Гералт — изхлипа магьосницата. — Толкова ми е жал… Толкова ми е жал, че това, което го имаше между нас…

— Трис, моля те…

— … Не се случва сега… Когато оздравея… Всичко би било различно… Аз бих могла… Бих могла дори…

— Трис.

— Завиждам на Йенефер… Ревнувам те от нея…

— Цири, излез.

— Но…

— Моля те, излез.

Тя скочи от фургона и налетя право на Ярпен, който чакаше, опрян на колелото, гризейки замислено дълъг стрък трева. Той я хвана. Дори не му се наложи да се навежда като Гералт. Не беше по-висок от нея.

— Никога не прави подобна грешка, малка вещерке — прошепна той, посочвайки с поглед фургона. — Ако някой прояви към теб съчувствие, симпатия и самоотверженост, ако те удиви с благородството на характера си, оцени това, но не го бъркай с… нещо друго.

— Не е хубаво да се подслушва.

— Знам. И не е безопасно. Едвам успях да отскоча, когато изхвърли водата от миенето. Да отидем да видим колко пъстърви са се уловили в панталоните на Реган.

— Ярпен?

— Да?

— Аз те харесвам.

— И аз теб, козичке.

— Но ти си джудже. А аз — не.

— А какво общо има… Аха. Scoia’tael. Мислиш си за „катериците“, нали? Това не ти дава покой, а?

Цири се освободи от тежката му ръка.

— И на теб не ти дава покой — каза тя. — И на другите също. Нали виждам.

Джуджето мълчеше.

— Ярпен?

— Да?

— Кой е прав? „Катериците“ или вие? Гералт иска да бъде… неутрален. Ти служиш на крал Хенселт, макар че си джудже. А рицарят на заставата крещеше, че всички са наши врагове и всички трябва… Всички. Дори децата. Защо, Ярпен? Кой е прав?

— Не знам — изрече джуджето с усилие. — Аз не съм от най-мъдрите. Правя това, което сметна за добро. „Катериците“ взеха оръжията, тръгнаха по горите. Крещят: „Хората — в морето“, без да знаят, че дори този заразителен лозунг им е подхвърлен от нилфгардските емисари. Без да разбират, че този лозунг не е адресиран до тях, а до хората, че има за цел да събуди омраза у хората, а не да повдигне бойния дух на младите елфи. Аз разбрах това и затова смятам вършеното от Scoia’tael за престъпна глупост. Какво пък, заради това може след няколко години да ме наричат изменник и продажник, а тях да наричат герои… Нашата история, историята на този свят, познава подобни случаи.

Той замълча и почеса брадата си. Цири също мълчеше.

— Елирена… — възкликна той неочаквано. — Ако Елирена е героиня, ако това, което е направила, се нарича геройство, то нека да ме наричат предател и страхливец. Защото аз, Ярпен Зигрин, страхливец, предател и ренегат, твърдя, че не бива да се избиваме помежду си. Твърдя, че трябва да живеем. Да живеем така, че после да не се налага да молим никого за прошка. Героинята Елирена… На нея й се наложило. „Простете ми — молила тя, — простете ми!“ Сто дяволи! По-добре да загинеш, отколкото да живееш със съзнанието, че си направил нещо, за което трябва да молиш да ти простят.

Той замълча отново. Цири не зададе въпросите, които напираха вътре в нея. Инстинктивно усещаше, че не бива да го прави.