Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Няма ли да млъкнеш?

— Млъквам. Нито дума повече.

Не издържа дори минута.

— Господин Зигрин?

— Не съм никакъв господин. — Джуджето я сръга с лакът и се усмихна, показвайки зъбите си. — Аз съм Ярпен. Ясно ли е? Искаш ли да поводим фургона заедно?

— Ясно. Може ли да подържа юздите?

— Разбира се. Чакай, не така. Сложи я върху показалеца си и притисни отгоре с палеца, по този начин. А сега по същия начин и с лявата ръка. Не дърпай, не опъвай прекалено много.

— Така добре ли е?

— Добре е.

— Ярпен?

— А?

— Какво означава „да запазиш неутралитет“?

— Да бъдеш равнодушен — промърмори неохотно джуджето. — Не позволявай на юздата да увисне. Дръпни повече с лявата ръка!

— Как така равнодушен? Равнодушен към какво?

Джуджето се наведе силно встрани и се изплю под фургона.

— Ако Scoia’tael ни нападнат, твоят Гералт има намерение да стои и да гледа спокойно как ни прерязват гърлата. Ти сигурно ще стоиш до него — нали това ще е нагледен урок. Тема на занятието: поведение на вещерите при конфликт между разумни раси.

— Не разбирам.

— Това изобщо не ме учудва.

— Затова ли с него така се скарахте и се разсърдихте един на друг? Кои са всъщност тези Scoia’tael? Онези… „Катерици“?

— Цири — Ярпен яростно дръпна брадата си. — Това не е за малки момиченца.

— Ето, сега се сърдиш на мен. Аз изобщо не съм малка. Чух какво говориха за „катериците“ войниците на заставата. Видях… Видях двама убити елфи. А рицарят каза, че те… също убиват. И че сред „катериците“ има не само елфи. Има и джуджета.

— Знам — изрече сухо Ярпен.

— А ти нали също си джудже.

— Безспорно.

— Защо тогава те е страх от „катериците“? Нали те се бият само с хората?

— Нещата не са толкова прости — навъси се той. — За съжаление.

Цири мълча дълго, хапейки долната си устна и сбърчила нос.

— Сещам се — обади се тя най-накрая. — „Катериците“ се борят за свобода. А ти, макар че си джудже, си на специална секретна служба при крал Хенселт и си като куче на каишка за хората.

Ярпен прихна, избърса носа си с ръкав и се надигна от капрата, за да провери дали Венцк не се е приближил прекалено. Но комисарят беше далеч, улисан в разговор с Гералт.

— Слухът ти е остър като на мармот — усмихна се той широко. — И си доста съобразителна за някоя, на която е съдено да ражда деца, да готви ядене и да преде. Струва ти се, че знаеш всичко, така ли? Това е, защото все още си малка сополанка. Не прави глупави физиономии. Физиономиите няма да те направят да изглеждаш по-голяма, само те загрозяват. Признавам, правилно си разбрала Scoia’tael, призивът им ти харесва. Знаеш ли защо толкова добре ги разбираш? Защото Scoia’tael също са като малки деца. Сополанковци, които не разбират, че ги манипулират, че някой се възползва от детската им глупост, като ги подхранва с лозунги за свобода.

— Но нали те наистина се борят за свободата си! — Цири вдигна глава и погледна джуджето с широко отворените си зелени очи. — Както и дриадите в гората Брокилон. Те убиват хора, защото хората… някои хора им причиняват зло. Защото някога това е било ваша земя, на джуджетата и на хората, и на онези… полуръстовете, гномите и другите… А сега тук живеят хората, така че елфите…

— Елфите! — изсумтя Ярпен. — Ако трябва да сме точни, те самите са същите пришълци тук, каквито сте и вие, хората, макар и да са дошли на своите бели кораби поне хиляда години преди вас. Сега на всички натрапват приятелството си, сега сме братя, сега се усмихват, показвайки зъбите си, и разправят: „Ние сме побратими“ и „Ние сме Стария народ.“ А някога… Хм, хм… някога стрелите им са свистели около ушите ни, когато ние…

— Значи първи на света са се появили джуджетата?

— Гномите, ако трябва да сме честни. В тази част на света. Защото светът е невъобразимо огромен, Цири.

— Знам. Виждала съм карта…

— Не може да си виждала. Никой още не е нарисувал такава карта и се съмнявам, че ще нарисуват скоро. Никой не знае какво има там, отвъд Огнените планини и Голямото море. Дори и елфите, макар и да се хвалят, че знаят всичко. Нищо не знаят, казвам ти.

— Хмм… Но сега… Хората са много повече от… от вас.

— Защото се множите като зайци — изскърца със зъби джуджето. — Нищо не ви трябва, само се чифтосвате наоколо, без да подбирате, където ви падне и с когото ви падне. А на вашите жени им е достатъчно да седнат на мъжки панталони и коремът им се издува… Какво така стана червена като мак? Искаше да разбереш, нали? Ето ти самата истина и истинската история на света — той се владее от онзи, който умее най-добре да разбива черепите на останалите и да надува корема на жена си в най-бързо темпо. А с вас, хората, е трудно да се конкурираме — както в убийството, така и в съешаването…