Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Трябва да живеем заедно — продължи да говори Ярпен. — Ние и вие, хората. Защото просто нямаме друг изход. От двеста години знаем това и повече от сто години работим за това. Искаш ли да знаеш защо постъпих на служба при Хенселт, защо взех такова решение? Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра. От сто години се опитваме да живеем заедно с хората. Полуръстовете, гномите, ние, дори елфите. Не говоря за русалките, нимфите или силфидите, те винаги са били диви, дори когато вас още не ви е имало тук. Сто дяволи, това продължи сто години, но някак успяхме да започнем да живеем заедно, някак успяхме да убедим хората, че се различаваме много малко едни от други.

— Ние изобщо не се различаваме, Ярпен.

Джуджето се обърна рязко.

— Изобщо не се различаваме — повтори Цири. — Та нали ти мислиш и чувстваш по същия начин като Гералт. И като… като мен. Ние ядем едно и също, от един и същ казан. Ти помагаш на Трис, аз също. Ти си имал баба, аз също… Моята баба я убиха нилфгардците. В Цинтра.

— А моята — хората — изрече джуджето с усилие. — В Бруге. По време на погрома.

— Конници! — извика някой от хората на Венцк, яздещи като охрана отпред. — Конници пред нас!

Комисарят тръгна към фургона на Ярпен. Гералт се приближи от другата страна.

— Отзад, Цири! — изрече той рязко. — Слез от капрата и отиди отзад. Стой при Трис.

— Оттам нищо не се вижда!

— Недей да спориш! — скара й се Ярпен. — Бързо отзад. И ми подай наджака. Под кожуха е.

— Това ли? — Цири вдигна някакъв тежък, отвратително изглеждащ предмет, наподобяващ чук, като по-дългата част на желязото беше остра и леко извита.

— Това — потвърди джуджето. Мушна дръжката на наджака в джоба на ботуша си, а брадвата сложи на коленете си. Венцк, външно спокоен, гледаше към пътя, сложил длан над очите си.

— Лека кавалерия от Бан Глеан — каза той след малко. — Така наречената Кафява рота, разпознаваща се по наметалата и бобровите калпаци. Моля, запазете спокойствие. А също така и бдителност. Наметалата и бобровите калпаци доста лесно сменят притежателите си.

Конниците се приближаваха бързо. Бяха около десет. Цири видя как на задния фургон Поли Далберг слага на коленете си два заредени арбалета, а Реган ги покрива с наметалото си. Тя тихо се измъкна изпод платнището, обаче се скри зад широките рамене на Ярпен. Трис се опита да се изправи, изруга и се отпусна върху постелята.

— Стой! — извика първият от конниците, несъмнено командирът им. — Кои сте вие? Откъде идвате и накъде сте тръгнали?

— А кой пита? — Венцк спокойно се изправи в седлото си. — И с какво право?

— Армията на крал Хенселт, любопитни ми господине. Пита десетникът Зивик и няма да пита за втори път. Отговорете веднага! Кои сте вие?

— Интендантската служба на кралската армия.

— Всеки може да го каже. Не виждам никого в кралските цветове!

— Приближи се, десетнико, и погледни внимателно този пръстен.

— Какви са тия пръстени, дето ми блестите с тях? — развика се войникът. — Да не познавам всички пръстени на света? Всеки може да има такъв пръстен. И това ми било важен знак!

Ярпен Зигрин се изправи на капрата, вдигна брадвата си и рязко я пъхна под носа на войника.

— А този знак познат ли ти е? — изръмжа той. — Помириши го и запомни миризмата.

Десетникът дръпна юздите, обърна коня.

— Да ме уплашите ли сте решили? — изрева той. — Мен? Аз съм на кралска служба!

— Ние също — изрече тихо Венцк. — И сигурно по-отдавна от теб. Не се изнервяй, войнико, съветвам те най-доброжелателно.

— Аз съм тук на стража! Откъде да знам какви сте вие?

— Видя пръстена — процеди комисарят. — Ако знакът на скъпоценния камък не ти е познат, то започвам да се питам какъв си ти. На знамето на Кафявата рота е нарисуван същият знак, трябва да ти е познат.

Войникът явно се укроти, за което вероятно изиграха роля в равна степен както спокойните думи на Венцк, така и навъсените, ядосани лица, гледащи от фургоните на конвоя.

— Хмм… — каза той, премествайки калпака си към лявото ухо. — Добре. Ако наистина сте тези, за които се представяте, то сигурно няма да имате нищо против да погледна какво има във фургоните.

— Ще имаме — смръщи вежди Венцк. — И то ще имаме много против. Нашата стока изобщо не ти влиза в работата, десетник. Всъщност не разбирам какво очакваш да намериш там.

— Не разбирате — поклати глава войникът, като сложи ръка на дръжката на меча. — Тогава ще ви кажа. Търговията с хора е забранена, а са се навъдили разни злодеи, които продават роби на Нилфгард. Ако намеря хора с окови във фургоните, не се опитвайте да ми обяснявате, че служите на краля. Ако ще и дузина пръстени да ми извадите.