Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Добре — каза сухо Венцк. — Ако става въпрос за роби — търси. За това — разрешавам.

Войникът се приближи до фургона в средата на кервана, наведе се в седлото и вдигна платнището.

— Какво има в тези бъчви?

— А какво трябва да има? Роби? — попита язвително Ярпен Зигрин, отпуснал се върху капрата.

— Питам какво има! Така че ми отговорете!

— Солена риба.

— А в тези сандъци? — Войникът се приближи до следващия фургон и побутна платнището му.

— Подкови — измънка Поли Далберг. — А това там, отзад, са биволски кожи.

— Виждам — махна с ръка десетникът, даде команда на коня, тръгна към предната част на конвоя и надникна във фургона на Ярпен Зигрин.

— А каква е тази жена, която лежи там?

Трис Мериголд се усмихна леко, надигна се на лакътя си и направи кратък сложен жест с ръката си.

— Кой, аз ли? — попита тихо тя. — Ти изобщо не ме виждаш.

Войникът замига нервно и леко потрепери.

— Солени риби — изрече той уверено, пускайки платнището. — Всичко е наред. А това дете?

— Сушени гъби — каза Цири, гледайки го нагло.

Войникът млъкна и я зяпна с отворена уста.

— А? — попита той след малко, смръщил чело. — Какво, какво?

— Приключи ли с огледа, боецо? — поинтересува се студено Венцк, който се приближи от другата страна на фургона. Войникът с усилие откъсна поглед от зелените очи на Цири.

— Приключих. Вървете и боговете да са с вас. Но внимавайте. Преди два дни Scoia’tael изклаха конния патрул при Язовичния дол. Били са силен, многоброен ударен отряд. Разбира се, Язовичният дол е далеч оттук, но елфът се движи в гората по-бързо от вятъра. Наредено ни е да затворим обсадата около тях, но може ли да уловиш елфи? Все едно да се опитваш да уловиш вятъра…

— Достатъчно, ние не любопитстваме — прекъсна го грубо комисарят. — Времето си тече, чака ни дълъг път.

— На добър път тогава. Хей, след мен!

— Чу ли, Гералт? — промърмори Ярпен Зигрин, гледайки след отдалечаващия се патрул. — Проклетите „катерици“ са в околността. Усещах го. През цялото време тръпки ме побиваха, сякаш някой се е прицелил с лък в мен. Не, по дяволите, не можем постоянно да се движим така, на сляпо, да подсвиркаме, да дремем и да похъркваме. Трябва да знаем какво има пред нас. Чуй, имам една идея.

Цири дръпна рязко кафявия си кон, потегли в галоп, ниско наведена към седлото. Гералт, улисан в разговор с Венцк, веднага вдигна глава.

— Не ставай глупава! — извика той. — Без номера, момиче! Врата ли искаш да си строшиш? И не се отдалечавай много…

Тя не успя да чуе нищо повече — твърде бързо се отдалечи напред. Направи го нарочно, нямаше никакво желание да слуша ежедневните поучения. „Не толкова бързо, не толкова рязко, Цири!“ Дъра-дъра. „Не се отдалечавай!“ Дъра-дъра-дъра. „Бъди внимателна!“ Дъра-дъра. „Като че ли съм малко дете — помисли си тя. — А аз вече съм почти на тринайсет, имам бърз кон и остър меч на раменете си. И не се страхувам от нищо. И е пролет!“

— Хей, внимавай, ще си протриеш задника!

Ярпен Зигрин. Още един многознайко. Дъра-дъра.

По-надалеч и още по-надалеч, в галоп, през зелените треви и храсти, през сребристите ливади, през златистия влажен пясък, през перестите папрати. Изплашен елен бяга в гората, като подскачащата му черно-бяла задница просветва като фар в полумрака. От дърветата излитат птици — шарени сойки и пчелояди, черни кресливи свраки със смешни опашки. Водата в локвите и в пукнатините пръска под копитата на коня.

По-надалеч и още по-надалеч! Конят, който твърде дълго се е тътрил лениво зад фургоните, се носи радостно и бързо, щастлив от скоростта си; тича отпуснато, мускулите на бедрата му играят, влажната грива удря Цири по лицето. Конят изпъва шия, Цири отпуска юздите. По-надалеч, конче, без да усещаш юздата и мундщука, по-надалеч, в галоп, в галоп, по-бързо, по-бързо! Пролет!

Цири кара коня да забави ход, оглежда се. Е, най-накрая е сама. Най-накрая е далеч. Вече никой няма да й вика, да й прави забележки, да й забранява да прави такива разходки. Най-накрая е сама, свободна и самостоятелна.

По-бавно. Лек тръс. В края на краищата това не е просто разходка заради удоволствието, тя има и някои задължения. Сега тя е конно разузнаване, патрул, предна охрана. „Ха — мисли Цири, оглеждайки се, — безопасността на целия конвой сега зависи от мен. Всички чакат с нетърпение да се върна и да кажа: «Пътят е свободен и проходим, никого не видях, няма следи нито от фургони, нито от копита.» Ще доложа, а тогава мършавият господин Венцк със студените сини очи ще кимне сериозно с глава, Ярпен Зигрин ще се усмихне и ще покаже жълтите си конски зъби, Поли Далберг ще извика: «Бива си те, малката!», а Гералт лекичко ще се усмихне. Ще се усмихне, макар че в последно време се усмихва толкова рядко.“