Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

На склона на отсрещния хълм нещо отново се помръдна, тя забеляза призрачен силует, размиващ се сред листака. Елфът надникна предпазливо от храстите. Свали качулката от главата си, няколко секунди се оглеждаше и се вслушваше, после бързо и безшумно тръгна по склона. Още двамина излязоха от гъсталака и поеха подире му. А след тях тръгнаха и останалите. Бяха много. Вървяха в дълга редица, около половината бяха с коне — те се движеха бавно, изправени в седлата си, напрегнати, бдителни. За кратко време виждаше всички отчетливо и ясно, докато се придвижваха в пълна тишина на фона на небето, в светъл процеп сред стената от дървета, а после изчезнаха, разтвориха се сред трепкащите сенки на гъсталака. Изчезнаха без никакъв звук, като духове. Не изтропа нито едно копито, не изпръхтя нито един кон, не изпука нито едно клонче под крак или подкова. Не издрънча нито едно от оръжията, окачени по тях.

Елфите изчезнаха, но Цири не помръдна — лежеше притисната към земята под хвойновия храст, стараейки се да диша колкото се може по-тихо. Знаеше, че може да я издаде някоя подплашена птица или зверче, а птиците и зверчетата можеха да се уплашат от всяко шумолене и всяко движение — дори най-малкото, най-предпазливото. Тя се надигна едва когато гората се успокои напълно, а сред дърветата, между които бяха изчезнали елфите, заврякаха свраките.

Надигна се само защото се озова в нечия силна прегръдка. Някаква черна кожена ръкавица запуши устата й, заглушавайки вика на уплаха.

— Тихо!

— Гералт?

— Тихо, ти казвам!

— Видя ли?

— Видях.

— Това са те — прошепна тя. — Scoia’tael. Нали?

— Да. Бързо, на коня. Гледай си в краката.

Те се спуснаха бавно и тихо от хълма, но не се върнаха на пътя, а останаха в гъсталака. Гералт се оглеждаше внимателно, не й разреши да язди самостоятелно, не й подаде юздата, а той самият поведе коня й.

— Цири — изрече той изведнъж, — нито дума за това, което видяхме. Нито на Ярпен, нито на Венцк. На никого. Разбираш ли?

— Не — промърмори тя, навеждайки глава. — Не разбирам. Защо трябва да мълча? Та нали трябва да ги предупредим! С кого сме, Гералт? Против кого? Кой ни е приятел и кой — враг?

— Утре ще се отделим от конвоя — каза той след кратко мълчание. — Трис вече е почти здрава. Ще си вземем довиждане и ще тръгнем по своя път. Ще имаме свои собствени проблеми, собствени тревоги и собствени трудности. Тогава, надявам се, най-накрая ще разбереш, че не бива да делим обитателите на нашия свят на приятели и врагове.

— Трябва да сме… неутрални? Равнодушни, нали? А ако ни нападнат…

— Няма да ни нападнат.

— А ако…

— Чуй ме — обърна се той към нея. — Как мислиш, защо керван с толкова голямо значение, превозващ злато и сребро, тайна помощ на крал Хенсел за Аердин, се конвоира от джуджета, а не от хора? Още вчера видях един елф, който ни наблюдаваше от дърветата. Чух как през нощта преминаха покрай кервана. Scoia’tael няма да нападнат джуджетата, Цири.

— Но те са тук — промърмори тя. — Обикалят, обкръжават ни.

— Знам защо са тук. Ще ти покажа.

Той рязко обърна кобилата си, подаде й юздата. Тя пришпори с пети коня си, той тръгна по-бързо, но Гералт с жест й показа да се придържа зад него. Те пресякоха пътя и отново навлязоха в гъсталака. Гералт водеше, а Цири го следваше. Двамата мълчаха. Дълго време.

— Погледни. — Гералт спря коня — Погледни, Цири.

— Какво е това.

— Шаеравед.

Пред тях, докъдето гората позволяваше да стигне погледът им, се издигаха гладко изсечени гранитни и мраморни блокове с притъпени, изгладени от вятъра ръбове, украсени с промити от дъжда рисунки, напукани от студовете, разкъсани от корените на дърветата. Между стеблата се виждаха счупени колони, арки, остатъци от фризове, оплетени от бръшлян и обвити от плътен килим от зелен мъх.

— Тук е имало… крепост?

— Дворец. Елфите не са строили крепости. Слез. Конете няма да могат да минат през развалините.

— Кой е унищожил всичко това? Хората?

— Не. Самите елфи. А след това са си отишли.

— Защо?

— Знаели са, че повече няма да се върнат тук. Това се е случило след второто стълкновение между тях и хората, преди повече от двеста години. Преди това, когато напускали градовете си, ги оставяли недокоснати. Хората строели върху основите на постройките на елфите. Така са се появили Новиград, Оксенфурт, Визима, Третогор, Марибор, Цидарис. И Цинтра.

— И Цинтра ли?

Той кимна утвърдително, без да откъсва поглед от руините.

— Отишли са си — прошепна Цири. — Но сега се връщат. Защо?