Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Цири не беше в състояние да се помръдне.

Но не стана нищо. Мечът остана горе, не нанесе удар. Защото елфката гледаше не в нея, а в бялата роза, закрепена за салтамарката й.

— Аелирин! — извика „катерицата“ — високо, сякаш искаше да пребори колебанието си с вика. Но не успя. Гералт, който се беше появил зад Цири, отблъсна момичето встрани и с широк замах посече елфката през гърдите. Кръвта пръсна по лицето и по дрехите й, червените петна покриха белите цветчета на розата.

— Аелирин… — изстена мъчително елфката и падна на колене. Преди да рухне изцяло на земята, успя да извика още веднъж. Високо, протяжно, отчаяно:

— Шаеравееед!!!

Реалността се появи така неочаквано, както и беше изчезнала. През изпълващия слуха й монотонен приглушен шум Цири започна да различава гласове. През блещукащата и мокра завеса от сълзи се очертаха контурите на убитите и живите.

— Цири — прошепна застаналият на колене до нея Гералт. — Събуди се.

— Битката… — простена тя, докато се надигаше и сядаше. — Гералт, какво…

— Вече всичко свърши. Благодарение на войската от Бан Глеан, която ни се притече на помощ.

— Ти не беше… — прошепна тя, затваряйки очи. — Не беше неутрален…

— Не бях. Но ти си жива. И Трис също.

— Как е тя?

— Ударила си е главата при падането от фургона, който Ярпен се е опитвал да спаси. Но вече е добре. Лекува ранените.

Цири се огледа. Сред дима на догарящите фургони се мяркаха силуети на въоръжени хора. Наоколо бяха нападали сандъци и бурета. Някои от тях се бяха разбили и съдържанието им се беше разсипало. Най-обикновени сиви камъни. Цири се вторачи в тях смаяно.

— Помощта за Демавенд от Аедирн — изскърца със зъби застаналият наблизо Ярпен Зигрин. — Тайна и невероятно важна помощ. Специален конвой!

— Капан ли е било това?

Джуджето се обърна, погледна към нея и Гералт. После отново се обърна към изсипалите се от буретата камъни и се изплю.

— Да — отговори той. — Капан.

— За „катериците“?

— Не.

Положиха убитите в редица. Лежаха един до друг — елфи, хора и джуджета. Сред тях беше и Яник Брас. И тъмнокосата елфка с високите ботуши. И джуджето с черна, блестяща от спеклата се от кръв брада, сплетена в плитки. А до тях…

— Поли! — ридаеше Реган Далберг, положил върху коленете си главата на брат си. — Поли! Защо?

Всички мълчаха. Дори онези, които знаеха защо. Реган обърна към тях своето изкривено от болка, мокро от сълзите лице.

— Какво да кажа сега на мама? — простена той. — Какво да й кажа?

Всички мълчаха.

Наблизо, заобиколено от войници с черно-златистите цветове на Каедвен, лежеше Венцк. Дишаше тежко и при всяко издишване от устните му излизаха кървави мехури. До него беше клекнала Трис, а над тях беше рицарят с блестяща броня.

— Е, какво? — попита рицарят. — Госпожице магьоснице? Ще оцелее ли?

— Направих всичко, каквото можех. — Трис се изправи, стисна устни. — Но…

— Какво?

— Те са използвали ето това. — Тя показа стрела със странен накрайник и удари с нея една паднала наблизо бъчва. Накрайникът на стрелата се разтвори, раздели се на четири остри игли.

Рицарят изруга.

— Фредегард… — произнесе с усилие Венцк. — Чуй ме, Фредегард…

— Не бива да говориш! — изрече рязко Трис. — Нито пък да мърдаш. Заклинанието едва действа!

— Фредегард — повтори комисарят. Кървавият мехур на устните му се пръсна, на мястото му се образува нов. — Сбъркахме… Всички ние сбъркахме. Не е Ярпен… Подозирахме го несправедливо. Гарантирам за него. Ярпен не ни е предал… Не е пре…

— Мълчи! — извика рицарят. — Мълчи, Вилфрид! Хей, бързо, дайте тук носилка! Носилка!

— Късно е вече — каза тихо магьосницата, гледайки устните на Венцк, върху които спряха да се появяват мехури. Цири се извърна и притисна лице към Гералт.

Фредегард се изправи. Ярпен Зигрин не гледаше към него. Гледаше към убитите. Към Реган Далберг, който продължаваше да стои на колене до трупа на брат си.

— Това беше необходимо, господин Зигрин — каза рицарят. — Във война сме. Имаше заповед. Трябваше да се убедим…

Ярпен мълчеше. Рицарят наведе глава.

— Простете — прошепна той.

Джуджето бавно обърна глава и погледна към него. Към Гералт. Към Цири. Към всички хора.

— Какво направихте с нас? — попита той с горчивина. — Какво направихте с нас? В какво… ни превърнахте?

Никой не отговори.

Очите на дългокраката елфка бяха стъклени и матови. Върху изкривените й устни беше застинал вик.