Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Чудя ти се — отвърна рязко Трис. — Чудя се на думите ти, на отсъствието на мотивация в теб и на това как успя да опишеш научно своето безразличие и равнодушие. Ти си бил в Соден, в Ангрен и в Заречие. Знаеш какво се случи с Цинтра, знаеш какво се случи с Каланте и с повече от десет хиляди души от тамошното население. Знаеш през какъв ад е преминала Цири, знаеш защо тя крещи нощем. Аз също знам, защото и аз бях там. Аз също се страхувам от болката и смъртта, сега ме е страх още повече, отколкото тогава — имам си причини за това. Що се отнася до мотивацията, то тогава ми се струваше, че е не по-голяма от твоята. Какво общо имам аз, магьосницата, със съдбата на Соден, Бруге, Цинтра или останалите кралства? С грижите на повече или по-малко годни владетели? С интересите на търговците и бароните? Бях магьосница и също можех да кажа, че това не е моя война, че дори сред руините на света мога да забърквам еликсири за нилфгардците. Обаче застанах на Хълма до Вилгефорц, до Артауд Теранова, до Феркарт, до Енид Финдабаир и Филипа Ейлхарт, до твоята Йенефер. До тези, които вече ги няма — Корал, Йоел, Ваниеле… Имаше един момент, в който от страх забравих всички заклинания освен едно, с помощта на което можех да се телепортирам от това страшно място вкъщи, в моята малка куличка в Малибор. Имаше моменти, в които започвах да повръщам от ужас, а Йенефер и Корал ме придържаха за шията и косите…

— Престани. Престани, моля те.

— Не, Гералт. Няма да престана. Нали искаш да узнаеш какво е станало там, на Хълма? Тогава слушай — имаше грохот и пламък, имаше горящи стрели и разпадащи се огнени кълба, имаше викове и писъци, а аз внезапно се озовах на земята, върху някаква купчина овъглени, димящи парцали и изведнъж осъзнах, че тази купчина парцали е Йоел, а ужасното нещо до него — тялото без ръце и крака, което толкова ужасено крещи — е Корал. И мислех, че кръвта, върху която лежа, е кръвта на Корал. Но това беше собствената ми кръв. И когато видях какво са ми направили, започнах да вия, да вия като бито куче, като обидено дете… Остави ме! Не се притеснявай, няма да се разплача. Аз отдавна не съм момичето от кулата в Марибор. Мамка му, аз съм Трис Мериголд, Четиринайсетата, загинала при Соден. Под обелиска на Хълма има четиринайсет гроба, но само тринайсет тела. Чудно ли ти е как е могло да се получи такава грешка? Не се ли досещаш? Беше трудно да се разпознаят повечето трупове по парчетата от тях — никой не ги е сортирал. Беше трудно да се разпознаят дори живите. От онези, които ме познаваха добре, остана жива само Йенефер, а тя беше ослепяла. Другите ме познаваха бегло, обикновено ме разпознаваха по разкошните ми коси. А тях вече ги нямаше, по дяволите!

Гералт я прегърна силно. Тя вече не се опитваше да го отблъсне.

— Не пожалиха за нас и най-силните магии, заклинания, еликсири, амулети и артефакти — продължи тя приглушено. — Нямаше нещо, което не биха дали за осакатените герои от Хълма. Закърпиха ни, излекуваха ни и ни върнаха предишната външност, косите и зрението. Почти не се забелязват… следите. Но аз вече никога няма да облека рокля с деколте, Гералт. Никога.

Вещерите мълчаха. Мълчеше и Цири, която безшумно се беше промъкнала в залата и стоеше на прага, свила рамене и скръстила ръце на гърдите си.

— Така че не ми говори за мотивация — каза след малко магьосницата. — Преди да застанем на този Хълм, Капитулът просто ни каза: „Така трябва.“ Чия беше тази война? Какво защитавахме там? Територия? Граници? Хората и техните колиби? Интересите на кралете? Влиянието и доходите на магьосниците? Реда от Хаоса? Не знам. Но се бихме, защото така трябва. И ако се наложи, ще застана на Хълма отново. Защото, ако не го направя, ще означава, че и предишния път е било ненужно и напразно.

— Аз ще застана до теб! — извика пискливо Цири. — Ще видиш, ще застана! Нилфгардците ще ми платят за баба и за всичко… Не съм забравила!

— Тихо! — обади се Ламберт. — Не се намесвай в разговорите на възрастните…

— Как ли пък не! — тропна с крак девойката и в очите й проблеснаха зелени пламъчета. — За какво мислите, че се уча да се бия с меч? Искам да го убия, онзи черен рицар, който беше в Цинтра, онзи с перата на шлема — заради това, което ми направи, заради това, че ме беше страх! И ще го убия! Затова се уча!

— Значи ще престанеш да се учиш — изрече Гералт с глас, по-студен от стените на Каер Морхен. — Докато не разбереш какво е това меч и за какво трябва да служи в ръцете на един вещер, повече няма да го взимаш в ръка. Ти не се учиш, за да убиваш и да бъдеш убита. Учиш се да убиваш не от страх и омраза, а за да можеш да спасяваш живот. Своя и чужд.