Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Не разбирам сарказма ти. — Гералт махна ръка от челото си. — Наистина не го разбирам, Трис.

— Нито аз, дете — вдигна глава Весемир. — За какво става въпрос? За тези жени и деца? Ламберт и Коен си говорят така безгрижно, като малки деца, но нали не думите са най-важното. Та нали те…

— … Защитават тези деца — прекъсна го разгневено Трис. — Да, знам. Спасяват ги от върколаци, които за цяла година убиват две или три деца, докато един нилфгардски отряд може за един час да изколи и изпепели цяло селище. Да, вие защитавате сираците. А аз искам сираците да бъдат колкото се може по-малко. Да се боря с причините, а не със следствията. Затова участвам в съвета на Фолтест от Темерия, заседавам там заедно с Феркарт и Кейра Мец. Обсъждаме как да не допуснем война, а ако тя все пак избухне — как да се защитаваме. Защото войната непрекъснато виси над нас, като лешояд. За вас тя е една авантюра. За мен е игра, залогът в която е оцеляването. Аз съм въвлечена в тази игра, така че вашето равнодушие и безгрижие са болезнени и обидни за мен.

Гералт се изправи и я погледна.

— Ние сме вещери, Трис. Нима не разбираш?

— Какво има тук да се разбира? — магьосницата тръсна кестенявите си коси. — Всичко е просто и ясно. Имате определено отношение към заобикалящия ви свят. Това, че този свят може да се разруши само за миг, изобщо не ви тревожи. Мен обаче ме тревожи. И по това се различаваме.

— Не съм сигурен, че само по това.

— Този свят се руши — повтори тя. — На това може да се гледа безучастно. А може и да му се противодейства.

— Как? — усмихна се Гералт подигравателно. — С емоции?

Трис не отговори нищо, а се обърна към огъня, пращящ в огнището.

— Светът се разпада — повтори Коен, клатейки глава в престорена замисленост. — Колко пъти вече съм чувал това.

— Аз също — намръщи се Ламберт. — И нищо чудно, че този израз е станал популярен напоследък. Така говорят кралете, когато стане ясно, че за управлението е необходимо да имаш поне малко ум. Така говорят търговците, когато алчността и глупостта им ги довеждат до фалит. Така говорят магьосниците, когато започват да губят влияние над политиката или над източника си на доходи. А тези, към които е адресирано това изказване, би трябвало да очакват някакви предложения. Хайде, Трис, приключвай с встъплението и ни изложи предложението си.

— Никога не съм била силна в словесните схватки — изгледа го студено магьосницата, — нито пък в цветущите фрази, чиято цел е надсмиване над събеседника. Не мисля да участвам в нещо подобно. Много добре знаете какво имам предвид. Искате да си криете главата в пясъка — ваша си работа. Но ти, Гералт, много ме учудваш.

— Трис — погледна я в очите белокосият вещер, — какво очакваш от мен? Да участвам активно в битката за спасение на разпадащия се свят? Да се запиша в армията и да удържам Нилфгард? Ако започне поредната битка за Соден, да застана рамо до рамо с теб на Хълма и да се бия за свобода?

— Щях да съм горда — изрече тя тихо и наведе глава. — Щях да съм горда и щастлива, ако можех да се бия рамо до рамо с теб.

— Вярвам ти. Но аз не съм достатъчно благороден за това. И не съм достатъчно смел. Не ставам за войник и герой. Безумно ме е страх от болката, страх ме е да не бъда осакатен или убит и това не е единствената причина. Не можеш да накараш войника да не се страхува, но можеш да го въоръжиш с мотивация, която да му помогне да преодолее страха. А аз нямам такава мотивация. И не мога да имам. Аз съм вещер. Изкуствено създаден мутант. Убивам чудовища. За пари. Защитавам деца, ако родителите им ми платят. Ако ми платят нилфгардските родители, ще защитавам и нилфгардските деца. И дори целият свят да се разруши, в което не вярвам, ще убивам чудовища сред руините, докато някое от тях не убие мен. Това е моята съдба, моята мотивация, моят живот и моето отношение към света. Не съм ги избрал аз. Други са го направили вместо мен.

— Ти си озлобен — отбеляза Трис, подръпвайки нервно косата си. — Или се правиш на такъв. Забравяш, че те познавам, не се прави пред мен на безчувствен, безсърдечен, безскрупулен и безволев мутант. Досещам се коя е причината за озлоблението и я разбирам. Пророчеството на Цири, нали?

— Не е вярно — отговори студено той. — Виждам, че все пак слабо ме познаваш. Боя се от смъртта както всеки друг, но съм свикнал отдавна с мисълта за нея, нямам никакви илюзии. Това не е оплакване на съдбата ми, Трис, а най-обикновен студен разчет. Статистика. Все още нито един вещер не е умрял от старост, в леглото си, диктувайки завещанието си. Нито един. Цири не ме изненада и не ме уплаши. Знам, че ще умра в някаква смърдяща на мърша яма, разкъсан от грифон, ламя или мантикор. Но не искам да умирам на война, защото това не е моята война.