Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Момичето прехапа устни, треперейки от вълнение и гняв.

— Разбра ли?

Цири рязко вдигна глава.

— Не!

— Значи няма да го разбереш никога. Излез.

— Гералт, аз…

— Излез.

Цири се завъртя на пети, постоя няколко секунди в нерешителност, сякаш чакайки нещо. После бързо се затича по стълбите. Чуха как тресна вратата.

— Твърде рязко, Вълко — каза Весемир. — Прекалено рязко. И не биваше да го правиш в присъствието на Трис. Емоционалната връзка…

— Не ми говори за емоции. Писна ми от дрънканици за емоции!

— Защо? — усмихна се магьосницата насмешливо и студено. — Защо, Гералт? Цири е нормално момиче. Чувства нормално, приема емоциите естествено, възприема ги такива, каквито са в действителност. Ти, естествено, не разбираш това и се учудваш. Изумява те и те дразни, че някой може да изпитва нормална любов, нормална омраза, нормален страх, болка и огорчение, нормална радост и нормална тъга. Че именно студенината, отчуждението и равнодушието се смятат за ненормални. О, да, Гералт, това те дразни, дразни те до такава степен, че започваш да мислиш за подземията на Каер Морхен, за лабораторията, за покритите с прах бутилки, пълни с мутагенни отрови…

— Трис! — извика Весемир, гледайки пребледнялото лице на Гералт.

Но магьосницата не позволи да я прекъсне, говореше все по-бързо, все по-високо.

— Кого искаш да излъжеш, Гералт? Мен? Нея? А може би самия себе си? Може би не искаш да допуснеш до себе си истината, която е известна на всички освен на теб? Може би не искаш да приемеш факта, че не еликсирите и Тревите са убили в теб емоциите и човешките чувства! Ти самият си ги убил! Ти самият! Но не се опитвай да ги убиеш и в това дете!

— Млъкни! — извика вещерът, скачайки от стола. — Млъкни, Мериголд!

Извърна се и безсилно отпусна ръце.

— Извинявай — каза тихо. — Прости ми, Трис.

Тръгна бързо към стълбите, но магьосницата мълниеносно го настигна и го прегърна.

— Няма да излезеш сам — прошепна тя. — Няма да ти позволя да оставаш сам. Не и сега.

Те от самото начало знаеха къде е избягала тя — цяла вечер валеше дребен, мокър сняг; той беше застлал двора с тънка, идеално бяла покривка, върху която се виждаха следите от стъпките й.

Цири стоеше на самия връх на порутената стена, неподвижна като статуя. Държеше меча над дясното си рамо така, че предпазителят беше на височината на очите й. Пръстите на лявата й ръка леко докосваха дръжката.

Когато ги видя, момичето скочи, завъртя се в пирует и се приземи меко в същата, но огледално обърната поза.

— Цири — каза вещерът, — моля те, слез.

Изглеждаше, сякаш тя не го чува. Не се помръдна, дори не трепна. Но Трис видя как лунната светлина, отразена от острието върху лицето й, оцветява в сребристо струйките сълзи.

— Никой няма да ми отнеме меча! — извика тя. — Никой! Дори ти!

— Слез — повтори Гералт.

Тя тръсна предизвикателно глава, а в следващия момент скочи отново. Откъртилата се от зида тухла се плъзна шумно под краката й. Цири залитна, опита се да запази равновесие. Не успя.

Вещерът скочи.

Трис протегна ръка, отвори уста, за да произнесе формулата за левитация. Но знаеше, че няма да успее. Знаеше, че и Гералт няма да успее — просто беше невъзможно.

Гералт успя.

Той залитна, падна на колене и настрани. Но не изпусна Цири.

Магьосницата бавно се приближи. Тя чуваше как момичето шепне и подсмърча. Гералт също шептеше. Трис не разпознаваше думите. Но разбираше значението им.

През процепите в стените полъхна топъл вятър. Вещерът вдигна глава.

— Пролетта — прошепна той тихо.

— Да — потвърди Трис и преглътна. — В седловините все още има сняг, но в долините… В долините вече е пролет. Ще потегляме ли, Гералт? Аз, ти и Цири?

— Да. Сега е най-подходящият момент.