Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Аз… Не мога да парирам удар на махалото с меч. Твърде слаба съм… И винаги ще бъда слаба! Защото съм момиче!

— Я ела при мен, момиче. Изтрий си носа. И слушай внимателно. Нито един боец на този свят не може да парира удар, нанесен с опашката на въздушен змей, щипалата на гигаскорпион или ноктите на грифон. А махалата изобразяват точно такива оръжия. Дори не се и опитвай да ги парираш. Няма да отблъснеш махалото, но самата ти ще се отблъснеш от него. Така ще поемеш от него енергията, необходима, за да нанесеш удар. Достатъчно е леко, но много бързо отблъскване и незабавно да нанесеш също толкова бърз удар от противоположния полупирует. Като се отблъснеш, ще придобиеш инерция. Ясно ли е?

— Аха.

— Бързина, Цири, а не сила. Силата е нужна на дърваря, който сече с брадва дърва в гората. Затова рядко момичета стават дървари. Разбра ли какво имам предвид?

— Аха. Разклащай махалата.

— Първо си почини.

— Не съм уморена.

— Разбра ли вече как става? Същите крачки, финт…

— Знам.

— Нападай!

— Хааа! Ха! Хааа! Успях! Уцелих те, грифоне! Герааалт! Видя ли?

— Не викай. Контролирай дишането си.

— Направих го! Наистина го направих! Успях! Похвали ме, Гералт!

— Браво, Цири. Браво, момиче.

В средата на февруари от юг, откъм седловината, задуха топъл вятър и облиза снега.

Вещерите не искаха да знаят какво става по света.

Трис последователно и упорито насочваше към политиката продължителните разговори, които се водеха всяка вечер в тъмната зала, осветена от лумванията на огъня в огромното огнище. Реакцията на вещерите винаги беше една и съща. Гералт мълчеше, сложил длан върху челото си. Весемир кимаше, като от време на време вмяташе по някой коментар, от който ставаше ясно единствено, че „по негово време“ всичко е било по-хубаво, по-логично, по-честно и по-разумно. Ескел слушаше учтиво, не пестеше усмивките си и внимателния поглед, понякога се случваше дори да се заинтересува от някой маловажен въпрос. Коен откровено се прозяваше и гледаше в тавана, а Ламберт не скриваше пренебрежението си.

Не искаха да знаят нищо, не ги интересуваха дилемите, заради които страдаха от безсъние кралете, магьосниците, владетелите и вождовете; не ги вълнуваха проблемите, от които вреше и кипеше в съветите и събранията. За тях не съществуваше нищо отвъд потъналите в сняг седловини, отвъд Гвенлех, носещ късове лед в оловните си води. За тях съществуваше само Каер Морхен — самотен, загубен сред дивите планини.

Тази вечер Трис беше раздразнена и неспокойна — може би причината беше вятърът, виещ сред порутените стени на замъка. Тази вечер всички бяха странно възбудени — вещерите, с изключение на Гералт, бяха станали необичайно приказливи. Разбира се, говореха изключително за едно нещо — за пролетта и за наближаващото пътуване. Както и за това какво ще им донесе пътуването — за вампирите, виверните, горските духове, ликантропите и василиските.

Този път беше ред на Трис да се прозява и да гледа в тавана. Тя мълча, докато Ескел не зададе въпроса, който толкова дълго беше чакала.

— А всъщност какво става на юг, при Яруга? Струва ли си да се насочваме натам? Не ни се иска да се забъркваме в разни авантюри.

— Какво наричаш „авантюри“?

— Ами знаеш… — запъна се той. — Постоянно ни говориш за възможността за нова война. За непрекъснатите сблъсъци по границите, за бунтовете в окупираните от Нилфгард земи. Споменаваш за слуховете, че е възможно Нилфгард отново да премине през Яруга…

— А, какво толкова? — обади се Ламберт. — Там не спират да се бият и да се колят от стотици години. Няма защо да се притесняваме. Аз вече съм решил: ще мина през далечния юг, през Соден, Махакам и Ангрен. Знае се, че там, откъдето е минала войска, винаги се навъждат много чудовища. В такива места може да се заработи добре.

— Факт — подкрепи го Коен. — Местността е опустошена, по селата има само жени, не могат да се справят сами… Наоколо бродят много деца без дом и опека. Лесна плячка, привличаща чудовищата.

— А господа бароните — добави Ескел, — господа комесите и старейшините са заети с войната, нямат достатъчно време, за да защитават поданиците си. Налага се да наемат нас. Всичко това е истина. Но от това, което ни е разказвала Трис по цели вечери тук, излиза, че конфликтът с Нилфгард е сериозна работа, а не някаква там локална война. Нали, Трис?

— Дори и да е така — каза ядосано магьосницата, — това май е изгодно за вас, а? Сериозната, кръвопролитна война още повече ще обезлюди селата, ще се увеличат овдовелите жени, местността ще се напълни с осиротели деца…