Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Имаше нападение. Над заставата. Снощи — изпревари стотникът въпроса на Гералт. — В последния момент успяхме да се притечем на помощ, иначе щяхме да заварим тук само изпепелена земя.

— Кои бяха нападателите? Разбойници? Мародери?

Войникът поклати глава, изплю се и погледна към Цири и свилата се в седлото Трис.

— Влезте в двора — каза той, — защото магьосницата ви всеки момент ще се стовари от седлото. Вече имаме няколко ранени, няма голяма разлика дали ще са с един повече.

В двора, на открито, под навес, лежаха няколко души с окървавени превръзки. Малко по-надалеч, между оградата и дървен кладенец с геранило, Гералт забеляза шест неподвижни тела, покрити с платнище, изпод което се подаваха само стъпала, обути с мръсни, изпокъсани ботуши.

— Сложете магьосницата там, при ранените. — Войникът посочи навеса. — Наистина, господин вещер, много лош късмет е, че е болна. Няколко от нашите ги раниха по време на битката, нямаше да ни е излишна малко магическа помощ. На един, на когото му измъкнахме стрелата, връхчето й остана вътре в него. Момчето ще умре до сутринта, като нищо ще умре… А магьосницата, която би могла да го спаси, има треска, самата тя очаква помощ от нас. Лош момент, както казах, лош момент…

Млъкна, виждайки, че вещерът не откъсва поглед от покритите с платнище тела.

— Двама от местната стража, двама наши и двама… техни — каза войникът, повдигайки края на втвърдилата се тъкан. — Погледнете, ако искате.

— Цири, отдръпни се.

— И аз искам да видя! — момичето се подаде иззад гърба му и зяпна труповете с отворена уста.

— Отдръпни се, моля те. Заеми се с Трис.

Цири изсумтя, но го послуша. Гералт се приближи към труповете.

— Елфи — каза той, без да крие учудването си.

— Елфи — потвърди войникът. — Scoia’tael.

— Какво?

— Scoia’tael — повтори войникът. — Горските банди.

— Странно наименование. Ако не се лъжа, означава „катерици“.

— Да, господине. Точно катерици. Така се наричат самите те на елфически. Някои казват, че това е, защото понякога носят катеричи опашки на калпаците и шапките си. Според други е, защото живеят в гората и се хранят с орехи. Все по-големи ядове си имаме с тях, казвам ви.

Гералт поклати глава. Войникът покри труповете с платнището и избърса ръце в кафтана си.

— Да вървим — каза той. — Няма какво да стоим повече тук, ще ви отведа при коменданта. А с болната ще се заеме нашият десетник, ако е по силите му. Умее да пречиства рани с огън и да ги зашива, да намества кости и някои лекове може да прави — способен селянин, планинец. Да вървим, господин вещер.

В същото време в задименото и тъмно помещение на митничаря имаше оживен и шумен спор. Късо подстриган рицар с броня и жълта туника крещеше на двама търговци и един иконом, а митничарят, чиято глава беше превързана, наблюдаваше сцената равнодушно и навъсено.

— Казах — не! — Рицарят удари с юмрук раздрънканата маса и се изправи, като нагласи бронята на гърдите си. — Докато не се върнат разездите, никой няма да потегля оттук. Няма какво да се мотаете по пътищата.

— След два дни трябва да бъда в Даевон! — развика се икономът, пъхайки под носа на рицаря къс, резбован жезъл с изографисан на него знак. — Имам си причина! Ако закъснея, съдебният изпълнител ще ми откъсне главата! Ще се оплача на началника ви!

— Оплачи се, оплачи се — изрече подигравателно рицарят. — Но те съветвам първо да си натъпчеш панталоните със слама, защото началникът ни раздава здрави ритници. Но в момента аз командвам тук, защото началникът ни е далече, и твоят съдебен изпълнител изобщо не ме интересува. О, Унист! Кого водиш, стотник? Още един търговец?

— Не — отговори стотникът след кратко колебание. — Това е вещер, господине. Казва се Гералт от Ривия.

За учудване на Гералт рицарят се усмихна широко, приближи се и му подаде ръка.

— Гералт от Ривия — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Слушал съм за вас, и то не от кого и да е. Какво ви води насам?

Гералт отговори на въпроса му. Рицарят престана да се усмихва.

— Не идвате в подходящ момент. И на подходящото място. Тук се води война, господин вещер. Из горите вилнеят бандите на Scoia’tael, само преди ден се сблъскахме с тях. Чакам подкрепление и ще се хвърлим да ги преследваме.

— Воювате с елфите?

— Не само с елфите. Какво, вещерю, не сте ли чували за „катериците“?

— Не, не съм чувал.

— Къде сте били през последните две години? Отвъд моретата? Защото тук, при нас, в Каедвен, Scoia’tael се постараха да се говори за тях, добре се постараха. Първите банди се появиха веднага след избухването на войната с Нилфгард. Възползваха се от проблемите ни, проклетите нехора. Ние се биехме на юг, а те започнаха набези в тила ни. Разчитаха на това, че Нилфгард ще ни разбие, и започнаха да говорят за края на човешкото господство, за връщане на старите порядки. „Хората — в морето!“ Това е техният лозунг, с него на уста убиват, палят и грабят!