Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— За какво? — учуди се трубадурът. — Наистина ли ни вземаш за диваци, нилфгардецо? За примитивни племена, подчиняващи се на някакви шамански табута? Разбира се, че само жената може да вземе решение, това е нейно неотменно право. Ако Милва е решила да…

— Млъкни, Лютиче — обади се вещерът. — Млъкни, много те моля.

— Ти инак ли мислиш? — разпали се поетът. — Искаш да й забраниш или…

— Млъкни, по дяволите, иначе не гарантирам за себе си! Регис, както ми се струва, ти провеждаш сред нас нещо като референдум? Защо? Ти си медикът. Средството, за което тя моли… Да, средство, думата медикамент тук нещо не ми се връзва… Само ти можеш да приготвиш това средство и да й го дадеш. И ще го направиш, ако те помоли отново. Няма да й откажеш.

— Средството вече е готово. — Регис показа едно малко шишенце от тъмно стъкло. — Ако тя ме помоли отново, няма да й откажа. Ако ме помоли отново.

— Тогава за какво става въпрос? За нашето единомислие? За всеобщото одобрение? Това ли очакваш?

— Много добре знаеш за какво става въпрос — каза вампирът. — Прекрасно усещаш какво трябва да се направи. Но щом питаш, ще ти отговоря. Да, Гералт, точно за това става въпрос. Да, точно това трябва да се направи. И не, не аз очаквам това.

— Не можеш ли да говориш по-ясно?

— Не, Лютиче — отговори вампирът. — Вече не мога по-ясно. Още повече, че няма нужда. Нали, Гералт?

— Точно така. — Вещерът опря чело на сплетените си пръсти. — Да, по дяволите, така е. Но защо гледаш към мен? Аз ли трябва да направя това? Но аз не умея. Няма да се справя. Изобщо не съм подходящ за тази роля… Изобщо, разбирате ли?

— Не — отвърна Лютичето. — Изобщо не разбираме. Кахир, ти разбираш ли?

Нилфгардецът погледна Регис, после Гералт.

— Май да — каза бавно. — Така ми се струва.

— Аха — кимна трубадурът. — Аха. Гералт разбра с лекота, на Кахир само му се струва, че разбира. Аз явно се нуждая от разяснения, но първо ми казват да мълча, после чувам, че няма нужда да разбирам. Благодаря. Двайсет години в служба на поезията са достатъчно много, за да съм научил: има неща, които или разбираш и без думи, или няма да разбереш никога.

Вампирът се усмихна.

— Не познавам някой, който би могъл да се изрази по-изящно.

Вече се стъмни напълно. Вещерът се изправи.

„Веднъж се умира — помисли си той. — Това не може да се избегне. Няма какво да отлагам повече. Това трябва да се направи. Трябва — и точка по въпроса.“

Милва седеше сама около малкия огън, който беше разпалила в гората в яма от паднало дърво, далеч от дърварската колиба, в която нощуваха останалите. Тя не потрепна, когато чу стъпките му. Сякаш го очакваше. Само се отмести, правейки му място на поваления дънер.

— Е, и какво? — подхвърли тя рязко, без да очаква отговор. — Забърках ги едни, а?

Той не отговори.

— Не очакваше, когато тръгвахме, а? Когато ме вземаше в компанията си? Мислеше си, че съм груба и глупава селска девойка? Разреши ми да пътувам. Мислеше си: няма да можем да си приказваме за разни мъдрости с нея по пътя, но може да е полезна. Здрава, силна жена, стреля добре с лъка, няма да си протрие задника в седлото, а ако стане напечено, няма да се изпусне в гащите, ще е от полза. А какво се получи — никаква полза, само ядове. Прът в колелото.

— Защо тръгна с мен? — попита той тихо. — Защо не остана в Брокилон? Та нали си знаела…

— Знаех — прекъсна го бързо тя. — Нали бях сред дриадите, а те веднага узнават как са девойките, не можеш да се скриеш от тях. Те узнаха преди мен самата… Но ми се струваше, че слабостта няма да ме обземе толкова бързо. Мислех си, че ще изпия някаква отвара, и няма да забележиш, няма да се досетиш…

— Нещата не са толкова прости.

— Знам. Вампирът ми каза. Твърде дълго отлагах, размишлявах, колебаех се. Сега вече няма да мине гладко…

— Нямах предвид това.

— По дяволите — каза тя след кратко мълчание. — Помисли си само! Излъгах се в Лютичето! Като видях как се перчи, а всъщност е хилав и слаб, несвикнал на труд, реших, че ще се откаже да пътува и ще трябва да го зарежеш. Мислех си: ако ми стане зле, ще се върна с Лютичето. А виж какво стана — Лютичето се държи, а аз…

Гласът й се разтрепери. Гералт я прегърна. И веднага разбра, че това беше жестът, който тя беше очаквала, от който имаше огромна нужда. Твърдостта и грубостта на брокилонската стрелкиня моментално изчезнаха, остана само треперещата, нежна мекота на една уплашена девойка. Но точно тя прекъсна проточилото се мълчание.