Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— Ти ми каза така и тогава… В Брокилон… Ако се нуждая от опора… Да извикам в нощта… Ти си тук, усещам опора… И все пак ми се иска да извикам… Хей, защо трепериш?

— Нищо. Спомени.

— Какво ще се случи с мен?

Той не отговори. Въпросът не беше отправен към него.

— Татко веднъж ми показа… При нас, край реката, живее една черна оса, която снася яйцата си в жива гъсеница. От яйцата се излюпват оси и изяждат гъсеницата жива… Отвътре… Сега в мен има такова нещо. В мен, вътре, в собствената ми утроба. Расте, постоянно расте и ме яде жива…

— Милва…

— Мария. Аз съм Мария, не Милва. Каква съм аз? Квачка с яйце, не ястреб… Милва, заедно с дриадите, се смееше на полесражението, изваждаше стрели от окървавените трупове — за да не пропадне добрия накрайник! А ако някой още дишаше — ножа в гърлото! Към такава съдба Милва водеше хората чрез предателство и се смееше… Кръвта им крещи сега! Като онези оси тази кръв сега изяжда Мария отвътре. Мария плаща за Милва.

Той мълчеше. Главно защото не знаеше какво да каже. Девойката се притисна по-силно към рамото му.

— Водех към Брокилон отряд „катерици“ — каза тя тихо. — В седмицата преди лятното слънцестоене. Обградиха ни, имаше битка, измъкнахме се седем конници: петима елфи, една елфка и аз. До Лента оставаше половин миля, но зад нас имаше конници, пред нас също, навсякъде бяхме, заобиколени от тъмнина, мъгла, блата… През нощта се притаихме в един върбалак, конете трябваше да отдъхнат, пък и ние. Тогава елфката се съблече безмълвно и легна… А първият от елфите — до нея… Да си тръгна или да се направя, че нищо не виждам? Кръвта ми пулсира в слепоочията, а тя изведнъж казва: „Кой може да знае какво ще стане утре? Кой ще премине реката, и кой ще легне в земята. En’ca minne .“ Така каза: „малко любов“. Само така можело да се победи смъртта. И страха. Те се страхуваха, тя се страхуваше, и аз се страхувах… Така че аз също се съблякох, сложих чула недалеч и легнах върху него… Когато първият ме прегърна, стиснах зъби, защото не бях готова, бях изплашена и суха… Но той беше умен, този елф, нали те само на вид са млади… Беше мъдър… Нежен… Ухаеше на мъх, трева и роса… Към следващия сама протегнах ръце… С желание… Малко любов? Дявол знае колко любов имаше в това, и колко страх, но ми се струва, че страхът беше повече… Защото любовта беше престорена, макар и добра, но все пак престорена, като в пиеса от ония, дето се играят по площадите, защото там, ако актьорите са добри, забравяш кое е престорено и кое е истина. А страхът си го имаше. Истински.

Гералт мълчеше.

— А смъртта все пак не успя да ни победи. На разсъмване убиха двама, докато се доберем до Лента. От онези тримата, които оцеляха, повече не видях никого. Мама ми е казвала, че девойката винаги знае чий плод носи в утробата си… А аз не знам. Аз дори и имената на елфите не знаех, откъде да ги знам? Кажи, откъде?

Той мълчеше. Оставяше прегръдката му да говори вместо него.

— А и за какво ми е да знам? Вампирът вече е направил отварата… Ще ви се наложи да ме оставите в някое село… Не, не казвай нищо, мълчи. Знам какъв си. Ти дори буйната си кобила не изоставяш и не я заменяш за друга, макар и постоянно да се заканваш. Ти не си от тези, които изоставят. Но сега се налага. Просто не мога да остана на седлото. Но знай: когато оздравея, ще тръгна подире ви. Защото искам да намериш твоята Цири, вещерю. Да я намериш с моя помощ и да си я върнеш.

— Значи затова си тръгнала с мен? — каза той, потривайки чело. — Затова…

Тя наведе глава.

— Затова си тръгнала с мен — повтори той. — Тръгнала си, за да ми помогнеш да спася едно чуждо дете. Искала си да се разплатиш. Да платиш дълга си, за който си мислела още тогава, когато си тръгвала с мен… Чуждо дете за своето. И аз обещах да ти помогна в нужда. Но аз не мога да ти помогна, Милва. Повярвай ми, не мога.

Сега тя мълчеше. Но той не можеше да мълчи. Чувстваше, че не бива.

— Тогава, в Брокилон, аз станах твой длъжник и се заклех, че ще се разплатя за този дълг. Неразумно. Глупаво. Ти ми помогна в момент, в който се нуждаех от помощ. Такъв дълг е невъзможно да бъде върнат. Не може да се плаща за нещо, което няма цена. Някои твърдят, че всяко нещо на света си има цена. Това не е вярно. Има неща, които нямат цена, те са безценни. Много е лесно да ги разпознаеш — достатъчно е да ги загубиш — и край, те са изгубени завинаги. Аз самият съм изгубил твърде много. Затова днес не мога да ти помогна.

— Всъщност ти ми помогна — отговори тя много спокойно. — Дори не знаеш колко ми помогна. А сега си върви. Моля те. Остави ме сама. Върви си, докато не си разрушил света ми докрай.