Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— А ако се противиш, тъпако — заплаши го отново Милва, — такъв бой ще ти хвърля, че ще ме помниш до зимата.

Изправен пред суровите, не подлежащи на обсъждане аргументи, салджията отстъпи, и скоро цялата дружина беше на сала. Някои коне, особено Плотка, се инатяха и не искаха да се качват, но салджията и глуповатият му помощник явно се бяха сблъсквали с подобна ситуация неведнъж — това си пролича по ловкостта, с която се справиха с упоритите коне. Глупчото гигант завъртя сала с помощта на кормилото и пътуването им през реката започна.

Когато изплуваха в открити води и ги подхвана вятърът, настроението им се подобри. Прехвърлянето през Яруга беше нещо ново, нов етап, свидетелстващ за напредването в придвижването им. Пред тях беше нилфгардският бряг, границата. Изведнъж всички се оживиха. Това се предаде дори на глуповатия помощник на салджията, който изведнъж започна да си подсвирква някаква идиотска мелодия. Гералт също усещаше някаква странна еуфория, сякаш от елшака на другия бряг всеки момент щеше да надникне Цири и да извика радостно, когато го види.

Вместо Цири извика салджията. И то съвсем не радостно.

— Богове! Свършено е с нас!

Гералт погледна накъдето сочеше салджията и изруга. Между елхите на високия бряг заблестяха доспехи, затропаха копита. След миг целият пристан на брега почерня от конници.

— Черни! — извика салджията, пребледнявайки и отпускайки кормилото. — Нилфгардци! Смърт! Спасете ни, богове!

— Дръж конете, Лютиче! — извика Милва, опитвайки с една ръка да извади лъка си от калъфа му. — Дръж конете!

— Тези май не са имперски войски — каза Кахир. — Струва ми се…

Гласът му беше заглушен от виковете на конниците на пристана. И викът на салджията. Глуповатият помощник реагира на вика, като взе брадвата, замахна и с всичка сила я стовари върху въжето. Салджията му помогна с втора брадва. Конниците на пристана видяха това и започнаха да крещят още повече. Няколко души наскачаха във водата. Едни от тях хванаха въжето, други заплуваха към сала.

— Оставете въжето! — развика се Лютичето. — Това не са нилфгардци! Не го сечете…

Но беше твърде късно. Скъсаното въже тежко изпляска във водата, салът се завъртя и течението го подхвана. Конниците на брега нададоха ужасен рев.

— Лютичето е прав — каза навъсено Кахир. — Това не са имперски войски. На нилфгардския бряг са, но не са нилфгардци.

— Разбира се, че не са! — закрещя Лютичето. — Разпознах знаците! Орли и ромбове! Емблемата на Лирия! Това са лирийски гериласи! Хей, хора…

— Скрий се зад борда, глупако!

Поетът, както винаги, вместо да послуша какво му се казва, пожела да узнае каква е работата. И в този момент във въздуха засвистяха стрели. Част от тях с тракане се врязаха в борда на сала, други прелетяха отгоре и паднаха във водата. Две стрели летяха право към Лютичето, но вещерът, вече извадил меча си, скочи и с бързи удари ги отби.

— Велико Слънце! — ахна Кахир. — Отби ги… Отби две стрели! Невероятно! Никога не съм виждал подобно нещо!

— Няма и да видиш! За пръв път в живота си успявам да направя това! Скрийте се зад борда!

Но войниците от пристана прекратиха обстрела, виждайки, че течението носи сала право към техния бряг. Водата се запени от вкарвани в реката коне. Пристанът се изпълни от нови конници. Бяха поне двеста.

— Помагайте! — закрещя салджията. — Хващайте прътовете, благородни господа! Носим се право към брега!

Разбраха веднага какво трябва да направят, а прътовете, за щастие, бяха достатъчно. Регис и Лютичето държаха конете, а Милва, Кахир и вещерът помагаха на салджията и глуповатия му помощник. Салът, оттласнат с пет пръти едновременно, се обърна и увеличи скоростта си, явно насочвайки се към средата на реката. Войниците на брега отново нададоха викове и се хванаха за лъковете. Изсвистяха няколко стрели, един от конете зацвили диво. За щастие подхванатият от течението сал плуваше бързо и се отдалечаваше все повече и повече от брега и от обсега на лъковете.

Вече бяха на средата на реката. Салът се люлееше. Конете пристъпваха и цвилеха, изтръгваха се от вкопчилите се в поводите им Регис и Лютичето. Конниците на брега ревяха и им се заканваха с юмруци. Гералт изведнъж забеляза сред тях ездач на бял кон, който размахваше меч и като че ли раздаваше заповеди. След минута кавалкадата отстъпи към гората и се понесе в галоп по ръба на високия бряг. В крайбрежния храсталак проблясваха ризници.

— Няма да изостанат — изстена салджията. — Знаят, че след завоя течението отново ще ни понесе към техния бряг… Дръжте прътовете готови, господа! Когато ни обърне към десния бряг, трябва да помогнем на лодката да преодолее течението и да акостираме. Иначе лошо ни се пише!