Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— Нилфгардци — отбеляза сухо Кахир. — Тези, които ни преследваха. Значи на моста са нордлинги…

— За прътовете! — извика салджията. — Докато се бият, можем да се промъкнем!

Не се промъкнаха. Вече бяха съвсем близо до моста, когато той затрещя от стъпките на бягащи войници. Върху ризниците на войниците имаше бели наметки, украсени с червени ромбове. Повечето носеха арбалети, които сега бяха облегнати на перилата на моста и насочени към приближаващия се сал.

— Не стреляйте, момчета! — закрещя с цяло гърло Лютичето. — Не стреляйте! Ние сме свои.

Войниците не го чуха. Или не искаха да го чуят.

Залпът от арбалетите се оказа с трагични последствия. Една от стрелите прониза салджията, все още опитващ се да управлява сала с помощта на пръта си. Кахир, Милва и Регис своевременно бяха успели да се скрият зад борда. Гералт сграбчи меча си и отби една от стрелите, но те бяха много. Лютичето, който все още крещеше и размахваше ръце, като по чудо не беше уцелен. Но градушката от стрели предизвика истинска касапница сред конете. Резервният сивушко, уцелен от три стрели, рухна на колене. В гърчове падна и враният кон на Милва, строполи се и дорестият жребец на Регис. Улучената в задницата Плотка се изправи на задните си крака и падна зад борда.

— Не стреляйте! — крещеше Лютичето. — Ние сме свои!

Този път го чуха.

Носеният от течението сал със скърцане се вряза в една от плитчините и застина. Всички наскачаха на островчетата или във водата, предпазвайки се от копитата на хвърлящите къчове и мъчещи се в агония коне. Милва беше последна, защото движенията й изведнъж станаха някак странно бавни. „Уцелили са я със стрела“ — помисли си Гералт, виждайки как тя тромаво се прехвърли през борда и падна върху пясъка. Той скочи към нея, но вампирът го изпревари.

— Нещо се скъса в мен — изрече девойката много бавно и много неестествено. А после притисна ръце към слабините си. Гералт видя как крачолите на вълнените й панталони почервеняват от кръв.

— Сипи ми това върху ръцете. — Регис му подаде извадено от торбата му шишенце. — Сипи ми това върху ръцете, бързо!

— Какво й е?

— Помята. Дай ми нож, трябва да разрежа дрехите й. И се отдръпни.

— Не — каза Милва. — Искам да остане.

По бузата й потече сълза.

Мостът над тях трещеше от войнишки ботуши.

— Гералт! — крещеше Лютичето.

Когато вещерът видя какво прави вампирът с Милва, смутено се извърна. Забеляза как по моста се носят войници с бели наметки. От десния бряг, откъм биндугата, все още се чуваха крясъци.

— Бягат! — въздъхна Лютичето, хващайки вещера за ръкава. — Нилфгардците вече са на дясното предмостие! Там все още се води бой, но повечето войници бягат към левия бряг! Чуваш ли? Ние също трябва да бягаме!

— Не можем — стисна зъби вещерът. — Милва пометна. Няма да може да ходи.

Лютичето изруга.

— Значи трябва да я носим — отвърна той. — Това е единствената възможност.

— Не е единствената — каза Кахир. — Гералт, на моста!

— Защо?

— Да спрем бягството. Ако нордлингите удържат поне за малко десния подстъп към моста, може би ще ни се удаде да се измъкнем на левия бряг.

— Как смяташ да спреш бягството?

— Вече съм командвал войски. Хайде — по опората и на моста!

На моста Кахир веднага демонстрира, че наистина има опит и умее да прекратява паниката сред войниците.

— Накъде, кучи синове? Накъде, помияри! — викаше той, подкрепяйки всеки вик с юмручен удар, повалящ тичащите по моста. — Стой! Стойте, проклети негодници!

Някои от бягащите — далеч не всички — се спираха, изумени от крясъците и от проблясването на меча, който развърташе Кахир. Други се опитваха да се промъкнат зад гърба му. Но Гералт също извади меча си и се включи в операцията.

— Къде! — изкрещя той, спирайки с мощен удар един от бягащите. — Къде? Стой! Обръщай се!

— Нилфгард, господине! — извика войникът. — Там е касапница! Пуснете ме!

— Страхливци! — изкрещя качващият се на моста Лютичето с такъв глас, какъвто Гералт изобщо не беше очаквал от него. — Проклети страхливци! Заешки сърца! Бягате, спасявате си кожите? За да изживеете живота си в срам, подлеци!

— По-силни са, господин рицарю, няма да издържим!

— Стотникът е убит… — простена друг. — Десетниците избягаха. Смъртта идва!

— Трябва да се спасяваме!

— Вашите другари — извика Кахир, размахвайки меча — продължават да се бият на предмостието и на биндугата. Всички на бой! Позор за този, който не им се притече на помощ! След мен!