Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— Защо ми казваш всичко това, Золтане?

— Защото, както ми се струва, ти неотдавна се подведе по измамна външност. Това, което приемаше за добро и справедливо, се оказа подлост и злодейство, скрити зад красива маска. Ти лесно можеш да бъдеш измамен, вещерю, защото не се опитваш да си изясняваш подбудите на хората. Но аз не искам да те мамя. Така че не гледай тези жени и деца, не смятай стоящото пред теб джудже за справедливо и благородно. Пред теб стои бандит, грабител, а може би и убиец. Защото не е изключено и удареният от мен хевкар да е издъхнал в канавката край дилингенския път.

Той мълча дълго, гледайки далечните, потънали в облаци планини на север.

— Е, всичко хубаво, Золтане — каза най-накрая Гералт. — Може да има сили, в чието съществуване постепенно започвам да се съмнявам, но те ще ни позволят да се срещнем отново някой ден. Бих искал това да стане. Искам да те запозная с Цири, искам и нея да запозная с теб. Но дори и това да не се случи, знай, че няма да те забравя. Всичко хубаво, джудже.

— Ще ми подадеш ли ръката си? На мен, разбойника и бандита?

— Без колебание. Защото сега не е толкова лесно да се излъжа, колкото беше някога. И макар и да не търся подбудите, постепенно се уча на изкуството да поглеждам под маските.

Гералт замахна със сихила и разсече на две прелитащата покрай него пеперуда.

„След раздялата със Золтан и групата му — припомни си той — се натъкнахме в горите на група пътуващи селяни. Част от тях се разбягаха, когато ни видяха, други бяха спрени от Милва, която ги заплаши с лъка. Оказа се, че доскоро са били нилфгардски пленници. Бяха ги принудили да секат кедри, но няколко дни по-рано някакъв отряд нападнал стражите им и ги освободил. Сега се връщаха по домовете си. Лютичето много искаше да изясни кои са освободителите им и се зае да ги разпитва задълбочено.“

— Тези войни — повтори селянинът — служат на Бялата кралица. Громят Черните, и то как! Разправят, че са като горили в тила на врага…

— Като какво?

— Нали казах — като горили.

— Горили, по дяволите! — Лютичето се намръщи и махна с ръка. — Ох, хора, хора… Попитах какви знаци носеше армията им.

— Най-различни, господине. Особено конните. А пехотата — някакви червени.

Селянинът взе един клон и нарисува върху пясъка ромб.

— Ромб? — учуди се запознатият с хералдиката поет. — Не темерийската лилия, а ромб — емблемата на Ривия. Интересно. До Ривия оттук има поне двеста мили. Да не говорим, че армиите на Лирия и Ривия са напълно унищожени в битките в Дол Ангра и при Алдерсберг, а страната е окупирана от Нилфгард… Нищо не разбирам!

— Това е нормално — отсече вещерът. — Стига приказки. Да тръгваме.

— Ха! — извика поетът, който продължаваше да размишлява върху получената от селяните информация. — Сетих се! Не горили, а гериласи! Партизани! В тила на врага, разбирате ли?

— Разбираме — кимна Кахир. — С други думи, на тези територии действат партизани на нордлингите. Някакви подразделения, явно сформирани от остатъците от войските на Лирия и Ривия, разбити в средата на юли при Алдерсберг. Чувал съм за тази битка, когато бях при „катериците“.

— Смятам тази новина за утешителна — заяви Лютичето, горд с това, че точно той беше успял да разреши загадката с горилите. — Дори и селяните да са объркали хералдическите знаци, мисля, че най-вероятно си нямаме работа с темерийските войски. Не мисля, че до ривийските гериласи вече е достигнала новината за двамата шпиони, успели по тайнствен начин да избягат от бесилото, приготвено им от маршал Висегерд. Ако се натъкнем на тези партизани, имаме шанс да се измъкнем.

— Можем да разчитаме на това — каза Гералт, успокоявайки хвърлящата къчове Плотка, — но честно казано, предпочитам да не ги срещаме.

— Но нали това са твои сънародници, вещерю — каза Регис. — Нали ти казват Гералт от Ривия?

— Едно уточнение — каза вещерът. — Аз самият се нарекох така, защото звучи по-красиво. Име с такова допълнение предизвиква по-голямо доверие в клиентите ми.

— Разбирам — усмихна се вампирът. — Но защо си избрал точно Ривия?

— Теглих клечки, означени с разни звучни наименования. Наставникът ми ме посъветва да постъпя така. Не в самото начало, а след като упорито настоявах да се наричам Гералт Роджър Ерик ду Хауте-Белегарде. Весемир реши, че това е смешно, претенциозно и звучи идиотски. Изглежда, имаше право.

Лютичето прихна, поглеждайки многозначително вампира и нилфгардеца.