Анджей Сапковски - Огнено кръщение

Гералт мълчеше. Регис избърса ръцете си с парцал.

— Съдба или проклятие — прошепна той. — Да умееш да чувстваш болестите в кръвта, всички болести, и да не си в състояние да ги излекуваш…

— Е — въздъхна Золтан, — да лекуваш кожата е едно, но увредения разум никой не може да го оправи. Само можеш да се грижиш за болния… Благодаря за помощта, фелдшере. Ти, виждам, също си се присъединил към компанията на вещера?

— Така се получи.

— Хм — поглади брадата си Золтан. — И къде сте тръгнали да дирите Цири?

— Отиваме в Каед Дху, в друидския кръг. Надяваме се друидите да ни помогнат.

— Отникъде няма помощ — обади се със звънък, металически глас седналата при близкия куп дърва девойка с превързаната ръка. — Отникъде няма помощ. Само кръв. И огнено кръщение. Огънят пречиства. Но и убива.

Регис хвана здраво за ръката изумения Золтан и му нареди с жест да мълчи. Гералт, който знаеше, че това е хипнотичен транс, не се обаждаше и не помръдваше.

— Който кръв е проливал и кръв е пил, с кръв ще заплати — говореше девойката, без да вдига глава. — Няма да минат и три дни, и едно ще умре вътре в друго, и тогава ще умре нещо във всеки. Малко по малко ще умират, малко по малко… А когато накрая се протрият подметките железни и пресъхнат сълзите, тогава ще умре последното, което е останало. Ще умре дори онова, което никога не умира.

— Говори — каза тихо и нежно Регис. — Говори, какво виждаш?

— Мъгла. Кула в мъглата. Това е Кулата на лястовицата… При езеро, сковано от лед.

— Какво друго виждаш?

— Мъгла.

— Какво чувстваш?

— Болка…

Регис не успя да зададе следващия въпрос. Девойката тръсна глава, закрещя диво, заплака. А когато вдигна очи, в тях наистина имаше само мъгла.

„Золтан — спомняше си Гералт, все още шарейки с пръсти по покритото с руни оръжие — след историята с девойката се изпълни с уважение към Регис и изостави фамилиарния тон.“ Двамата изпълниха молбата на Регис и не казаха на останалите нито дума за странното явление. Вещерът не се обезпокои особено. На него вече му се беше случвало да вижда подобни трансове и той общо взето предполагаше, че дрънканиците на хипнотизираните не са пророчества, а повтаряне на уловените мисли и подсъзнателни внушения на хипнотизатора. Наистина, сега не ставаше въпрос за хипноза, а за вампирска магия, и Гералт не се интересуваше особено какво друго от мислите на Регис би уловила омагьосаната девойка, ако състоянието й на транс беше продължило.

Половин ден пътуваха заедно с джуджетата и техните подопечни. После Золтан Чивай извика вещера настрани.

— Трябва да се разделим — каза той направо. — Решихме го, Гералт. На север вече се синее Махакам, а тази долина води направо към планините. Стига толкова приключения. Достатъчно. Връщаме се към своите. Към планината Карбон.

— Разбирам.

— Радвам се да го чуя. Желая ти щастие — на теб и на спътниците ти. Странна компания, осмелявам се да отбележа.

— Те искат да ми помогнат — изрече тихо вещерът. — За мен това е нещо ново. Затова реших да не се опитвам да си изяснявам подбудите им.

— Умно. — Золтан свали от рамото си своя сихил в лакирана ножница, омотана с котешки кожи. — Ето, вземи. Докато още не сме тръгнали по различни пътища.

— Золтане…

— Не казвай нищо, вещерю, а го вземай. Ние ще изчакаме края на войната в планините, за какво ми е това желязо? Но ще ми бъде приятно понякога на чаша бира да си спомням, че изкованият в Махакам сихил е попаднал в добри ръце и служи за добри дела. Няма да се опозори. А ти, когато с това острие съсичаш онези, дето са навредили на твоята Цири, съсечи поне един и заради Калеб Стратън. И си спомни за Золтан Чивай и ковачниците на джуджетата.

— Можеш да си сигурен. — Гералт взе меча, сложи го на гърба си. — Можеш да си сигурен, Золтан Чивай. Доброто, честността и справедливостта завинаги остават в спомените.

— Наистина — присви очи джуджето. — Затова и няма да забравя нито теб, нито мародерите на горската поляна, нито Регис и подковата в огъня. Що се отнася до взаимността и искреността…

Той понижи глас, изкашля се, изхрачи се и се изплю.

— Ние ограбихме един търговец при Дилинген, Гералт. Богаташ, натрупал състоянието си с хевкарска търговия. Когато натовари скъпоценностите и златото си на каруцата и избяга от града, ние му устроихме засада. Защитаваше като лъв имуществото си, викаше за помощ, така че го ударих няколко пъти с боздугана в главата и той стана спокоен и тихичък. Помниш ли сандъка, който носехме, после возихме във фургона и накрая зарихме в земята при река О? Там беше хевкарското имане. Ограбената плячка, с помощта на която смятаме да изградим бъдещето си.